Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Гробно мълчание се възцари в стаята. Мерседитас хлипаше. Фермин се опита да я утеши с нежна прегръдка, ала тя отскочи встрани.

— Представете си само картината — завърши дон Анаклето за всеобщ ужас.

Епилогът на историята съвсем не възроди надеждите ни. На сутринта един сив полицейски фургон стоварил дон Федерико пред вратата на дома му. Бил окървавен, с накъсана на парцали рокля, без перука и без колекцията си от изящни накити. Били уринирали върху него и лицето му било покрито с ожулвания и нарези. Синът на лекарката го открил, сгушен на прага, разтреперан и плачещ като дете.

— Няма правда, не, господине — обади се Мерседитас, заела позиция край вратата на книжарницата, далече от ръцете на Фермин. — Бедничкият, душа човек е и никога не се бърка в чуждите работи. Е, обича да се тъкми като циганка и да пее на сцена — че какво от това? Хората са лоши.

Дон Анаклето мълчеше, свел очи.

— Не, не са лоши — възрази Фермин. — Слабоумни са, което не е едно и също. Злото предполага някакво нравствено съждение, намерение и известен размисъл. Слабоумният или идиотът дори за миг не спира, за да помисли или да разсъди. Той действа инстинктивно като добиче, убеден, че върши добро, че винаги има право, и гордо преебава — с извинение — всеки, който му изглежда по-различен от него — било то поради цвета на кожата, поради вярата, езика, националността или, както в случая с дон Федерико, поради предпочитаните развлечения. На тоя свят са нужни повече действително лоши хора и по-малко междинни тъпанари.

— Не говорете врели-некипели. Нужно ни е повечко християнско милосърдие и по-малко злоба, че на какво сме заприличали — сякаш сме народ от хищници! — прекъсна го Мерседитас. — Всички ходят на църква, а пет пари не дават за словото на нашия господ Иисус Христос.

— Мерседитас, по-добре да не споменаваме църковната индустрия, която е част от проблема, а не от решението му.

— Ето, атеистът пак си показа рогата. Какво ви е направило на вас духовенството, ако мога да знам?

— Хайде, не се препирайте сега — намеси се баща ми. — А вие, Фермин, идете да видите дали дон Федерико има нужда от нещо, например някой да му купи нещо от аптеката или от пазара.

— Да, господин Семпере, веднага тръгвам. Красноречието ще ме погуби мен, нали знаете.

— Вас ще ви погуби безсрамието и тая ваша непочтителност към всичко — обади се Мерседитас. — Богохулник такъв, трябва да ви прочистят душата със солна киселина.

— Вижте сега, Мерседитас, понеже зная, че сте добър човек (макар и да сте малко тесногръда и по-невежа и от тиква), и понеже понастоящем сме изправени пред спешен случай от социално естество, който изисква да подредим правилно приоритетите си, ще се въздържа да ви изясня някои кардинални моменти…

— Фермин! — извика баща ми.

Фермин си затвори човката и хукна навън. Мерседитас гледаше подире му с неодобрение.

— Тоя човек ще ви вкара в беля, когато най-малко очаквате, помнете ми думата. Сигурно е анархист, масон или поне евреин. С тоя грамадански нос…

— Не му обръщайте внимание. Просто обича да противоречи.

Раздразнена, Мерседитас мълчаливо поклати глава.

— Е добре, аз ще ви оставя, че някои от нас са затрупани от работа, пък времето все не стига. Приятен ден!

Всички кимнахме вежливо и погледахме след нея, докато се отдалечаваше. Вървеше с изправен гръб, а токчетата й чаткаха сърдито по улицата. Баща ми пое дълбоко дъх, сякаш искаше да вдиша току-що възстановения покой. Дон Анаклето се отпусна до него; лицето му бе пребледняло, а погледът — пълен с есенна печал.

— Тая страна отиде на майната си — рече той, слязъл отведнъж от висините на красноречието си.

— Хайде, дон Анаклето, гледайте по-бодро. Нещата винаги са били така, и тук, и навсякъде другаде. Лошото е, че има неприятни моменти и когато ни връхлетят, всичко изглежда по-черно. Ще видите, че дон Федерико ще преодолее това. Той е по-силен, отколкото си мислим.

Учителят мърмореше нещо под носа си.

— Това е като прилива, виждате ли? — унесено мълвеше той. — Варварството де. Отива си и човек си мисли, че е в безопасност, ала то се връща, винаги се връща… и ни помита. Нали го виждам всеки ден в училище. Мили Боже, маймуни идват в класните стаи, същински маймуни. Дарвин е бил мечтател, уверявам ви. Каква ти еволюция! На всеки един, който има ум в главата, се падат девет орангутани, с които трябва да се боря.

Ние само кимнахме кротко. Учителят ни махна с ръка за сбогом и си тръгна с наведена глава; изглеждаше пет години по-стар от мига, в който влезе в книжарницата. Баща ми въздъхна. Спогледахме се бегло, без да знаем какво да си кажем. Чудех се дали не трябва да му разкажа за посещението на инспектор Фумеро. Това беше предупреждение, мислех си. Уведомление. Фумеро бе използвал бедния дон Федерико като телеграма.