Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Какво искате? — попита тя подозрително.

Почувствах, че ако не успея да спечеля доверието й още същия миг, ще пропусна своя шанс. Единствената карта, която можех да изиграя, бе да кажа истината.

— Позволете да ви обясня. Преди осем години, почти случайно, открих в Гробището на забравените книги един роман от Жулиан Каракс. Вие сте го скрили там, за да не бъде унищожен от един човек, който се представя под името Лаин Кубер — казах аз.

Тя ме гледаше втренчено, без да помръдне, сякаш се боеше, че светът около нея ще се срине.

— Ще ви отнема само няколко минути — добавих. — Имате думата ми.

Жената кимна унило.

— Как е баща ми? — попита тя, избягвайки погледа ми.

— Добре. Е, малко е поостарял. Много му липсвате.

Нурия Монфорт изпусна една въздишка, която не можах да разгадая.

— По-добре да се качите у дома. Не искам да говоря за това на улицата.

Нурия Монфорт живееше в сенки. Тесен коридор водеше към трапезария, която служеше и за кухня, библиотека и кабинет. Мимоходом зърнах скромна спалня без прозорци. Това беше всичко. Останалата част от жилището се свеждаше до миниатюрна баня без вана и душ, от която се разнасяха какви ли не аромати, от мириса на готвено от бара долу до полъха от водопроводите, датиращи от началото на века. Този апартамент тънеше във вечен полумрак, подобно на тъмен балкон, увиснал сред обезцветени стени. Миришеше на черен тютюн, на студ и на отсъствия. Нурия Монфорт ме наблюдаваше, докато аз се преструвах, че не забелязвам окаяното състояние на дома й.

— Слизам на улицата, за да чета, понеже в апартамента няма почти никаква светлина — рече тя. — Съпругът ми обеща да ми подари настолна лампа, когато се върне у дома.

— Той заминал ли е?

— Микел е в затвора.

— Извинете, не знаех…

— Няма откъде да знаете. Не се срамувам да ви го кажа, защото мъжът ми не е престъпник. Последния път го задържаха, задето печаташе позиви за синдиката на металурзите. Оттогава минаха две години. Съседите мислят, че е заминал за Америка. Баща ми също не знае и не бих искала да научи.

— Не се безпокойте, няма да го научи от мен — казах.

Обгърна ни напрегнато мълчание; предположих, че тя вижда у мен шпионин, изпратен от Исаак.

— Сигурно ви е трудно да се грижите сама за къщата — глупаво изтърсих аз, колкото да запълня празнотата.

— Не е лесно. С преводите изкарвам, каквото мога, но със съпруг в затвора парите не стигат за нищо. Адвокатите ми изпиха кръвта и съм затънала в дългове до шия. Трудът на преводача е почти толкова зле платен, както и писателският.

Гледаше ме, сякаш очакваше някакъв отговор. Аз само се усмихнах кротко.

— Книги ли превеждате?

— Вече не. Напоследък почнах да превеждам формуляри, договори и митнически документи, защото се плащат много по-добре. За превод на литература се плаща оскъдно, макар и малко повече, отколкото ако си автор на такава. Домсъветът вече на няколко пъти се опита да ме изхвърли. Най-малкият проблем е, че изоставам с плащанията на разходите по поддръжка на сградата. Представете си само — жена, която говори чужди езици и носи панталони… Не един и двама ме обвиняват, че домът ми всъщност е таен бардак. То де да беше така…

Надявах се, че полумракът ще скрие изчервяването ми.

— Извинете. Не зная защо ви разказвам всичко това. Карам ви да се чувствате неудобно.

— Вината е моя, нали аз ви попитах.

Тя нервно се засмя. Тази жена излъчваше такава самота, която сякаш ме изгаряше.

— Приличате ми малко на Жулиан — рече тя изведнъж. — По погледа, по жестовете. И той правеше като вас. Гледа те, без да каже дума, и не можеш да го разбереш какво си мисли, та без да се усетиш, дрънкаш като глупак разни неща, които е по-добре да се премълчат… Мога ли да ви предложа нещо? Кафе с мляко?

— Няма нужда, благодаря. Не искам да ви притеснявам.

— Не ме притеснявате. Тъкмо щях да сваря и за себе си.

Нещо ми подсказа, че чашата кафе с мляко бе единственият й обед. Отново отклоних поканата й и я видях да се оттегля в един ъгъл на трапезарията, където имаше малка електрическа печка.

— Разположете се удобно — рече тя, обърната с гръб към мен.

Огледах се наоколо и се почудих как би могло да стане това. Кабинетът на Нурия Монфорт се състоеше от едно писалище, което заемаше ъгъла близо до балкона, пишеща машина „Ъндъруд“ с газена лампа до нея и лавица, претъпкана с речници и наръчници. Нямаше семейни снимки, но стената край писалището бе покрита с пощенски картички; всичките изобразяваха един мост, който си спомнях, че съм виждал някъде, но не можех да определя точно къде, може би в Париж или Рим. Под това стенно изложение от бюрото лъхаше почти натрапчива чистота и ред. Моливите бяха подострени и идеално подредени. Книжата и папките бяха строени в три симетрични редици. Когато се обърнах, осъзнах, че Нурия Монфорт ме наблюдава от прага на коридора. Гледаше ме мълчаливо, така, както човек гледа непознатите на улицата или в метрото. Запали цигара и остана на мястото си с лице, забулено от спирали синкав дим. Помислих си, че Нурия Монфорт против волята си излъчва нещо от чара на фаталните жени — същите, които поразяваха Фермин, когато изплуваха сред мъглите на някоя берлинска гара, обгърнати от ореол невъзможно ярка светлина; онзи тип жени, които сякаш се отегчаваха от собствената си красота.