Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Какво ти е, Даниел? Пребледнял си.

Въздъхнах и сведох поглед. Полека му разказах случката с инспектора Фумеро предния ден, намеците и заплахите му. Баща ми слушаше, сдържайки гнева, който пламтеше в очите му.

— Аз съм виновен — рекох. — Трябваше да кажа нещо…

Баща ми поклати глава.

— Не. Не си могъл да знаеш какво ще стане, Даниел.

— Ама…

— Хич не си го и мисли. А на Фермин — нито дума. Един Господ знае как ще реагира, ако разбере, че тоя тип пак е по следите му.

— Но все пак трябва да направим нещо.

— Да, да се погрижим да не се забърка в някоя неприятност.

Кимнах, не особено убеден, и се заех да довърша работата, която Фермин бе започнал, а баща ми се върна към кореспонденцията си. Между отделните параграфи той току ме поглеждаше крадешком, но аз се правех, че не забелязвам.

— Как мина срещата с професор Веласкес вчера? Наред ли е всичко? — попита той, нетърпелив да смени темата.

— Да, остана доволен от книгите. Спомена, че търси един сборник с писма от Франко.

— „Убиецът на маври“. Но това е апокриф… шега на Мадариага 45 45 Салвадор де Мадариага и Рохо (1886–1978) — испански дипломат, писател, историк и пацифист. — Бел.прев. . Ти какво му каза?

— Че вече сме се заели с работата и ще имаме новини за него най-късно до две седмици.

— Браво. Ще възложим случая на Фермин, а на Веласкес тази книга ще му излезе златна.

Кимнах. Продължихме обичайните си занимания. Баща ми все така ме гледаше. Почна се, помислих си аз.

— Вчера тук се отби едно много симпатично момиче. Фермин май ми каза, че е сестра на Томас Агилар?

— Да.

Баща ми кимна, обмисляйки съвпадението с изражение, което сякаш казваше „я гледай ти!“ Отпусна ми миг на затишие, преди да поднови атаката, този път с вид на човек, който внезапно си е спомнил нещо.

— Впрочем, Даниел, днес не се очертава да бъдем много заети; може би ще ти е приятно да отделиш време за себе си и за твоите неща. Пък и напоследък имам чувството, че работиш твърде много.

— Добре съм си, благодаря.

— Даже си мислех да оставя тук Фермин и да отида в „Лисео“ с Барсело. Тази вечер ще изпълняват „Танхойзер“ и той ме покани, защото има няколко запазени места на партера.

Баща ми се преструваше, че чете писмата си. Беше извънредно лош актьор.

— На теб пък откога взе да ти харесва Вагнер?

Той сви рамене.

— На харизания кон зъбите не се гледат… А и с Барсело е все едно на каква опера си, защото той през цялото време коментира изпълнението и критикува костюмите на певците и темпото. Често ме разпитва за теб. Може би няма да е зле някой ден да се отбиеш да го видиш в магазина му.

— Да, някой от тия дни.

— Ами тогава, ако нямаш нищо против, днес ще оставим книжарницата на Фермин, а ние ще излезем малко да се позабавляваме. Крайно време е. А ако имаш нужда от пари…

— Татко, Беа не ми е годеница.

— Че кой говори за такива работи? Значи, разбрали сме се. Ти си решаваш. Ако ти трябват пари, вземи си от касата, но остави една бележка, за да не се уплаши Фермин, когато затвори книжарницата в края на деня.

С тези думи баща ми се направи на разсеян и се оттегли в задната стая, засмян от ухо до ухо. Погледнах часовника си. Беше десет и половина сутринта. С Беа се бяхме уговорили да се срещнем в двора на университета в пет следобед, а за голяма моя досада денят се очертаваше по-дълъг от „Братя Карамазови“.

След малко Фермин се върна от дома на часовникаря и ни съобщи, че цял отряд от съседки е установил постоянен караул, за да се грижи за клетия дон Федерико. Докторът му открил три счупени ребра, многобройни контузии и ректално разкъсване, достойно да бъде описано в учебник по медицина.

— Наложи ли се да купите нещо? — попита баща ми.

— Вече си имаха достатъчно лекарства и мазила, за да отворят цяла аптека, затова си позволих волността да му занеса цветя, шише одеколон „Ненуко“ и три бутилки сок от праскови — любимият на дон Федерико.

— Добре сте постъпили. Ще ми кажете какво ви дължа — рече баща ми. — Ами как ви се видя той самият?

— Защо да ви лъжа — направили са го на кайма. Само като го видях, сгушен в леглото като кълбо прежда, да стене, че иска да умре, веднага ме обзе желание да убия някого, повярвайте ми. Иде ми да цъфна в криминалния отдел, въоръжен до зъби, и да очистя половин дузина копелета, като почна с оня гноен цирей Фумеро.

— Фермин, нека да запазим спокойствие. Строго ви забранявам да предприемате каквото и да било.

— Както кажете, господин Семпере.