Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Да, но не забравяйте поговорките — рожба и израз на най-дълбоките ни чувства — които гласят: „Вълкът козината си мени, ала нравът не“, и „Човек не живее само с бромид“… А още не сте чули най-лошото.

— Ами тогава давайте по същество, ваша милост, че от толкова метафорични обрати усещам как червата ми взеха да бълбукат — протестира Фермин.

— Я не обръщайте внимание на това животно! На мен пък много ми харесва как говорите, господин докторе — съвсем като оня глас, дето чете кинопрегледа — намеси се Мерседитас.

— Благодаря, дъще моя, ала аз съм само един скромен учител, сега да се върнем към събитията, без повече отлагане, встъпления или украшения. Изглежда, че часовникарят, който по време на ареста си се подвизавал под артистичното прозвище „Девойката с къдриците“, вече няколко пъти бил задържан при подобни обстоятелства, отразени в криминалната хроника на блюстителите на реда и закона.

— По-добре ги наречете „престъпници със значки“ — ядно рече Фермин.

— Аз в политиката не се бъркам. Ала мога да ви кажа, че — след като съборили клетия дон Федерико от сцената с добре премерен удар с бутилка — двамата агенти го отвели в участъка на Виа Лайетана. При малко късмет и при друго стечение на обстоятелствата работата щяла да се размине с шеговити коментари и може би няколко плесници и/или незначителен тормоз, но за зла участ снощи дежурен бил небезизвестният инспектор Фумеро.

— Фумеро — промълви Фермин, потръпвайки само при споменаването на неговата Немезида.

— Същият. Както тъкмо казвах, защитникът на градската безопасност, току-що завърнал се от победоносен набег над заведение за нелегални залози и надбягвания с хлебарки, разположено на улица „Вигатанс“, бил осведомен за произшествието от разтревожената майка на Пепет Гуардиола — едно от липсващите момчета, предполагаем мозък на бягството от приюта. Щом чул това, бележитият инспектор, който очевидно бил гаврътнал дванайсет кафета с коняк подир вечеря, решил да се намеси в тази работа. След като разучил утежняващите обстоятелства, Фумеро информирал дежурния сержант, че такъв педерастлък (цитирам това слово в най-голия му буквален смисъл, въпреки присъствието на една млада дама, само заради документалната му стойност относно описваните събития) заслужава добър урок и че е нужно часовникарят — а именно дон Федерико Флавиа и Пужадес, ерген, родом от Риполет — за свое добро и заради безсмъртните души на монголоидните деца, чието присъствие било случаен, ала решаващ фактор в казуса, да прекара нощта в общата килия в подземието на участъка, в компанията на подбрана плеяда от главорези. Както навярно ви е известно, въпросната килия е прочута в криминалния свят със своите негостоприемни и опасни санитарни условия, и включването на един обикновен гражданин в списъка на гостите й винаги е повод за веселие, защото привнася елемент на развлечение и новост в еднообразието на затворническия живот.

На това място дон Анаклето се зае да нахвърли кратък, но сърдечен портрет на жертвата, която всички ние, естествено, познавахме добре.

— Едва ли е нужно да ви припомням, че господин Флавиа и Пужадес е бил благословен с крехка и деликатна природа, сърдечна доброта и християнско благочестие. Ако някоя муха се вмъкне в работилницата му, вместо да я смачка с пантоф, той разтваря широко вратата и прозорците, тъй че насекомото, Божия твар, да бъде върнато от въздушните течения обратно в екосистемата. Дон Федерико, както добре зная, е човек набожен, силно вярващ и отдаден на различни енорийски дейности, ала цял живот е бил принуден да живее с една скрита порочна наклонност, която — в извънредно редки случаи — е взимала връх над него и го е пращала на улицата, пременен като лека жена. Способността му да поправя какво ли не — от ръчни часовници до шевни машини — винаги е била пословична, а личността му — високо ценена от всички, които го познавахме и посещавахме работилницата му, даже и от онези, които не гледаха с добро око на редките му нощни похождения, натъкмен с перука, гребен и рокля за фламенко.

— Говорите за него, сякаш е мъртъв — ужасено го прекъсна Фермин.

— Не е мъртъв, слава Богу.

Въздъхнах с облекчение. Дон Федерико живееше със своята осемдесетгодишна и напълно глуха майка, известна в квартала като „Ла Пепита“ и прочута с това, че изпускаше газове с ураганна сила, от които врабчетата падаха зашеметени от балкона й.

— Пепита бе в пълно неведение, че нейният Федерико — продължи учителят — е прекарал нощта в зловонна килия, където цяла дружина от сводници и главорези са го разигравали помежду си като курва на забава, след което — веднъж наситили се на слабата му плът — му дръпнали нечуван бой, докато останалите престъпници весело припявали: „Пеперудко, пеперудко, яж лайна, стара путко!“