Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Сигурен ли сте? Зная, че около 1919 г. в този дом е живяла девойка на име Пенелопе Алдая, която вероятно е била сестра на Хорхе.

— Може и така да е било, но нали ви казах, че съм тук от ’20-та година насам.

— Ами този имот? На кого принадлежи сега?

— Доколкото зная, все още е обявен за продан, макар че се говореше да го съборят и да построят училище на негово място. Честно казано, това е най-доброто, което могат да направят. Да го сринат до основи.

— Защо говорите така?

Пазачът ме изгледа с поверително изражение. Когато се усмихна, забелязах, че му липсват най-малко четири горни зъба.

— Тия хора, Алдая де. Мътна им е била работата, нали знаете какви приказки се носят.

— Боя се, че не. Какво разправят хората за тях?

— Е, знаете, шумовете и всичко останало. Че не вярвам в такива приказки, не вярвам — ама казват, че там вътре не един и двама са напълнили гащите.

— Само не ми казвайте, че в къщата има призраци — рекох аз, като едва сдържах усмивката си.

— А, смейте се, смейте се. Ама там, дето има дим…

— Вие виждали ли сте нещо?

— Да речете, че съм виждал — не съм. Но съм чувал.

— Чували сте? Какво точно?

— Е, една нощ, преди години, придружих младия господин Жоанет, защото той настояваше, знаете. Аз иначе и с крак не бих стъпил… и нали ви казах, чух нещо странно там. Като че някой хлипаше.

Пазачът даже имитира звука, за който говореше. На мен ми прозвуча така, сякаш някой болен от охтика тананикаше монотонни народни песни.

— Сигурно е бил вятърът — предположих.

— Сигурно, ама ми изкара ангелите, да си призная честно. Хей, случайно да ви се намира още някое от тия карамелчета?

— Какво ще кажете за бонбонче „Хуанола“? Много освежават след сладкото.

— Става — съгласи се пазачът, протягайки ръка, за да му отсипя.

Дадох му цялата кутийка. Силният вкус на лакрицата като че ли му развърза езика и той подхвана небивалата история на имението Алдая.

— Между нас казано, историйката си я бива. Веднъж Жоанет, синът на господин Миравел — един дангалак два пъти колкото вас (достатъчно е да ви кажа, че е в националния отбор по хандбал)… та значи, едни приятелчета на младия Жоанет чули какво се говори за дома на Алдая и му пуснали мухата. Той пък ми пусна мухата на мен — искаше да го придружа, защото не смееше да влезе сам, колкото и да се перчи. Богаташки синчета, нали ги знаете. Беше си наумил да се вмъкне там през нощта, за да се изфука пред приятелката си, ама за малко не се напишка. Е, сега къщата я виждате през деня, ама нощем изглежда съвсем другояче. Та Жоанет, значи, разправя, че се качил на втория етаж (аз отказах да вляза, естествено — не би било законно, макар че къщата по онова време вече беше изоставена поне от десет години) и там, вика той, имало нещо. Сторило му се, че чул нещо като глас в една стая, но когато се опитал да влезе, вратата се затворила под носа му. Е, какво мислите за тая работа?

— Мисля, че сигурно е станало течение — отвърнах.

— Или пък нещо друго — рече пазачът, снишавайки глас. — Оня ден разправяха по радиото — вселената е пълна със загадки. Представете си само, изглежда, че са намерили истинската Христова плащаница баш в центъра на Серданьола 41 41 Град в провинция Барселона. — Бел.прев. . Била зашита към екрана на един киносалон, за да я скрият от мюсюлманите — понеже те ще искат да я използват, за да изкарат Иисус Христос негър. Е, как ви се струва това?

— Просто нямам думи.

— Нали ви казвам, загадките нямат край. А тая сграда най-добре да я съборят и да посипят терена с вар.

Благодарих на господин Ремихио за сведенията и се наканих да се спусна по булеварда обратно към Сан Хервасио. Изведнъж вдигнах поглед и видях, че планината Тибидабо тъкмо се пробужда сред облаците от тюл. Неочаквано ми се прииска да се изкача с въздушната железница по планинския скат до стария увеселителен парк на върха и да скитам до забрава сред въртележките и залите с автомати, но бях обещал да се върна навреме в книжарницата. Докато вървях към станцията на метрото, представих си как Жулиан Каракс се спуска по същия тротоар, загледан в същите тържествени фасади, почти непроменени оттогава насам, с парадните стълбища и градините, осеяни със статуи; може би дори е чакал същия син трамвай, който сякаш се изкачваше на пръсти към небето. Когато стигнах края на булеварда, извадих снимката на Пенелопе Алдая, която се усмихваше в двора на семейното имение. Очите й говореха за чиста душа и обещаваха прекрасно бъдеще. „Пенелопе, която те обича.“