Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Скъпи Жулиан,

Тази сутрин научих от Хорхе, че наистина си напуснал Барселона в търсене на мечтите си. Винаги съм се бояла, че заради тези мечти никога не ще принадлежиш на мен или на когото и да било. Ще ми се да можех да те видя за последен път, да те погледна в очите и да ти кажа неща, които не зная как да споделя в писмо. Нищо не излезе така, както го бяхме замислили. Познавам те твърде добре и зная, че няма да ми пишеш и дори няма да ми изпратиш адреса си, че ще пожелаеш да станеш някой друг. Зная, че ще ме намразиш, задето не бях тук, както ти бях обещала. Сигурно ще си помислиш, че съм ти изменила, че не съм имала куража.

Толкова пъти си те представях, сам в онзи влак и убеден, че съм те предала. Много пъти се опитвах да те открия чрез Микел, но той ми каза, че вече не искаш и да знаеш за мен. Какви лъжи ти наговориха, Жулиан? Какво ти казаха за мен? Защо им повярва?

Сега разбирам, че вече съм те изгубила, че съм изгубила всичко. И все пак не мога да те оставя да си отидеш завинаги и да ме забравиш, без да ти кажа, че не ти се сърдя; знаех си го от самото начало, знаех, че ще те изгубя и че ти никога няма да видиш у мен онова, което аз видях у теб. Искам да знаеш, че те обикнах от първия ден и още те обичам, сега повече от всякога, дори и против волята ти.

Пиша ти тайно, така че никой да не разбере. Хорхе се закле, че ако някога те види пак, ще те убие. Вече не ме пускат да излизам от къщи, нито да се подавам от прозореца. Мисля, че никога няма да ми простят. Човек, на когото имам доверие, обеща да ти изпрати това писмо. Няма да споменавам името, за да не компрометирам въпросната личност. Не зная дали моите думи ще стигнат до теб. Но ако стане така и решиш да се върнеш за мен, все ще намериш начин да го направиш. Представям си те в онзи влак, докато пиша това — пълен с мечти и със сърце, разбито от предателство, побягнал от всички нас и от самия себе си. Има толкова неща, които не мога да ти разкажа, Жулиан. Неща, които никога не сме знаели и които е най-добре никога да не научиш.

Едничкото ми желание е да си щастлив, Жулиан. Дано всичко, към което се стремиш, се сбъдне и дано, макар че с времето ще ме забравиш, някой ден да разбереш колко много те обичах.

Думите на Пенелопе Алдая, които четях и препрочитах през онази нощ, докато накрая ги научих наизуст, изтриха с един замах неприятното усещане, останало от посещението на инспектор Фумеро. След като будувах цяла нощ, погълнат от писмото и от гласа, които долавях зад думите, призори излязох от къщи. Облякох се, без да вдигам шум, и оставих на баща ми бележка върху бюфета във вестибюла, с която му съобщавах, че трябва да изпълня няколко поръчки и че ще се върна в книжарницата в девет и половина. Когато се подадох навън, улиците чезнеха, все още забулени от синкавата мантия на зората, която, ближеше сенките и локвите, останали от снощния дъждец. Закопчах жакета си чак догоре и бързо закрачих към Пласа де Каталуня. От стълбите на метрото се издигаше завеса от топла пара, обагрена в медна светлина. От гишето за билети на каталонските железници си купих билет за трета класа до гара Тибидабо. Пътувах във вагон, пълен с куриери, прислужници и надничари, които си носеха сандвичи с размер на тухла, увити във вестници. Намерил убежище в мрака на тунелите, опрях глава в стъклото; очите ми току се затваряха, докато влакът се носеше из недрата на града, устремен към подножието на планината Тибидабо. Когато отново изникна на улицата, стори ми се, че откривам една друга Барселона. Зазоряваше се; пурпурна светлина прорязваше облаците като нож, обагряйки фасадите на дворците и представителните сгради, издигнати от двете страни на Авенида дел Тибидабо. Един син трамвай пълзеше лениво из утринната мъгла. Затичах се след него и успях да се покатеря на задната му платформа под строгия поглед на кондуктора. Дървената кабина беше почти празна. Двама монаси и една дама с пепелява кожа, облечена в траур, се поклащаха, полузаспали, от люлеенето на вагона.

— Отивам само до номер трийсет и две — казах на кондуктора с най-любезната си усмивка.

— Хич не ме интересува, ако ще да отивате до нос Хорн — отвърна той с безразличие. — Тук даже и воините на Христа са си платили билетите. Или платете, или си вървете. А за римата няма да ви таксувам.

Двамата монаси, които носеха сандалите и строгите кафяви власеници на францисканския орден, кимнаха и показаха розовите си билети в знак на доказателство.