Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Кимнах с усмивка. Ентусиазмът му беше заразителен, а речта — неотразима.

— Грижете се добре за нея, Фермин, че тя има златно сърце и вече е понесла много разочарования.

— Да не мислите, че не го виждам? Та то на челото й е написано, като печат от сдружението на вдовиците от войната. Казвам ви, че с ударите под кръста имам огромен опит и ще направя тая жена неземно щастлива, ако ще това да е последното нещо, което ще сторя на тоя свят.

— Давате ли ми думата си?

Протегна ми ръка с уверен жест като рицар тамплиер и аз я стиснах.

— Давам ви думата на Фермин Ромеро де Торес.

Този следобед работата в книжарницата бе доста замряла, имаше само неколцина зяпачи. С оглед на ситуацията предложих на Фермин да си тръгне по-рано от обичайното.

— Хайде, идете при Бернарда и я заведете на кино или да гледате витрините по улица „Пуертафериса“, хванати под ръка — тя умира за такова нещо.

Фермин не чака да го подканям още и изтича да се издокара в задната стая, където винаги държеше безупречни дрехи за преобличане и всевъзможни одеколони и помади в една тоалетна чантичка, за която би му завидяла и доня Конча Пикер 40 40 Консепсион Пикер Лопес, Конча Пикер (1908–1990) — испанска певица и актриса. — Бел.прев. . Когато излезе оттам, изглеждаше като филмова звезда, само че с трийсет килограма по-лек. Носеше костюм, който бе принадлежал на баща ми, и филцова шапка, с два номера по-голяма от необходимото — проблем, който разрешаваше с помощта на смачкан на топка вестник, пъхнат под дъното на шапката.

— Между другото, Фермин, преди да си тръгнете… Исках да ви помоля за една услуга.

— Готово, слушам и изпълнявам.

— Ще ви помоля да си остане между нас, а? Нито думица на баща ми.

Фермин се ухили от ухо до ухо.

— Ах, разбойник такъв. Нещо свързано с онази хубавица, а?

— Не, става дума за разследване и интрига. Нещо от вашата област, тъй да се каже.

— Хубаво, ама аз и от момичета разбирам. Казвам ви го, за да знаете към кого да се обърнете, ако някога ви потрябва технически съвет. Абсолютно поверително, в тия работи съм като лекар. Никакви врели-некипели.

— Ще го имам предвид. Засега искам да узная чия е една пощенска кутия в централната поща на Виа Лайетана. Кутия №2321. И, ако е възможно да се разбере, интересувам се кой прибира писмата, които пристигат там. Мислите ли, че ще можете да ми помогнете?

Фермин отбеляза номера с химикалка на стъпалото си, точно под чорапа.

— Фасулска работа. На мен никое обществено учреждение не може да ми устои. Дайте ми няколко дни и ще ви предоставя пълен отчет.

— Разбрахме се — на баща ми нито дума, нали?

— Нямайте грижа, ще мълча като сфинкса на Хеопс.

— Благодаря ви. А сега вървете и приятно прекарване!

Сбогувах се с войнишки поздрав и го видях да тръгва, напет като петел, поел към курника. Не бяха минали и пет минути, когато камбанките на вратата звъннаха и ме накараха да вдигна поглед от колонките с цифри и драсканици. Току-що бе влязъл някакъв тип, скрит зад сив шлифер и филцова шапка. Имаше мустаци, тънки като молив, и сини очи със стъклен поглед. Усмихваше се като продавач, фалшиво и пресилено. Съжалих, че Фермин го няма, защото той умееше ловко да отпраща амбулантните търговци на камфор и вехтории, които от време на време се вмъкваха в книжарницата. Посетителят ми отправи мазната си, изкуствена усмивка, като взе напосоки един том от оставения близо до входа куп книги, които трябваше да бъдат подредени и оценени. С целия си вид излъчваше презрение към всичко, което се изпречваше пред погледа му. Няма да ми продадеш и „добър ден“, помислих си аз.

— Много думи, а? — рече той.

— Това е книга, а в книгите обикновено има доста думи. Какво мога да направя за вас, господине?

Мъжът върна книгата на мястото й и кимна равнодушно, без да обръща внимание на въпроса ми.

— Казвам ви, четенето е за хора, които имат много време и се чудят какво да правят. Като жените. А онези, които трябва да работят, нямат време за приказки. В тоя живот човек трябва здравата да бъхти, не мислите ли?

— Това е просто едно мнение. Нещо конкретно ли търсите?

— Не е мнение, а факт. Това й е лошото на тая страна, че никой не ще да работи. Много безделници се навъдиха, не мислите ли?

— Не зная, господине. Може и така да е. Тук, както виждате, само продаваме книги.

Мъжът се приближи до щанда; очите му се стрелкаха из дюкяна и от време на време срещаха погледа ми. Външността и маниерите му ми изглеждаха смътно познати, макар че не можех да определя откъде. Нещо у него напомняше фигурите от старинните карти за игра или за гадаене, персонаж, изскочил направо от гравюра на старопечатна книга. Видът му бе едновременно мрачен и пламенен, като някакво проклятие, пременено с най-хубавите си неделни дрехи.