Карлос Сафон - Сянката на вятъра

На дванайсет години Жулиан почнал да губи трескавия си интерес към живописта и към Веласкес, но пробудените надежди на шапкаря не траяли дълго. Жулиан изоставил мечтите си за музея Прадо заради друг, далеч по-пагубен порок. Бил открил библиотеката на улица „Кармен“ и всеки свободен миг, когато баща му позволявал да се отлъчи от шапкарницата, посещавал светилището на книгите и жадно поглъщал томове с проза, поезия и история. Ден преди да навърши тринайсет години заявил, че иска да бъде някой си на име Робърт Луис Стивънсън — очевидно чужденец. Шапкарят му рекъл, че с много усилия и късмет може да стане каменоделец. По това време вече бил убеден, че синът му е просто малоумен.

Антони Фортуни често не го хващал сън и се въртял в леглото, обзет от безсилна ярост. Казвал си, че дълбоко в душата си обича това момче. Обичал и оная пачавра — макар че не заслужавала, — която го била измамила още от първия ден. Обичал ги с цялото си сърце, ала по негов си начин, който бил правилният. Едничката му молба към Бог била да му покаже как тримата биха могли да бъдат щастливи, за предпочитане пак по начина на шапкаря. Умолявал Всевишния да му изпрати някакъв знак, тих шепот, трошица от присъствието Си. Ала Бог, в Своята безкрайна мъдрост и навярно претоварен от лавината молби на толкова много изтерзани души, не му отговарял. Докато Антони Фортуни се топял от угризения и подозрения, от другата страна на стената Софи бавно гаснела, съзирайки живота си като едно крушение във вихър от разочарования, самота и вина. Не обичала мъжа, комуто служела, ала се чувствала негова и възможността да го напусне и да отиде другаде със сина си й изглеждала невъобразима. Спомняла си истинския баща на Жулиан с горчивина и с времето се научила да го мрази, да презира всичко, което представлявал — а то било единственото, за което копнеела. По липса на разговори между съпрузите почнали да се разменят викове. Обиди и остри взаимни обвинения летели из дома като ножове, ранявайки всеки, който дръзнел да се изпречи на пътя им, включително и Жулиан. След тези скандали шапкарят никога не можел да си спомни точно защо е набил жена си. Помнел само яростта и срама. Тогава се кълнял пред себе си, че това вече нямало да се повтори, че ако трябва, ще се предаде на властите, за да го тикнат зад решетките.

Антони Фортуни вярвал, че с Божията помощ ще съумее да стане по-добър човек от собствения си баща. Ала рано или късно юмруците му отново намирали нежната плът на Софи и с времето Фортуни усетил, че ако не може да я притежава като съпруг, ще го стори като палач. По този потаен начин семейство Фортуни оставило годините да преминават покрай тях, заставяйки душите и сърцата си да мълчат — дотам, че от прекалено мълчание забравили как да изразяват истинските си чувства и се превърнали в непознати, които съжителствали под един покрив, подобно на много други семейства в необятния град.

Минаваше вече два и половина, когато се върнах в книжарницата. Щом влязох, Фермин ми хвърли саркастичен поглед от върха на стълбата, на която се бе качил, за да излъска една колекция от „Национални епизоди“ на знаменития дон Бенито.

— Кого виждат очите ми? Вече си мислехме, че сте потеглили към Новия свят, Даниел.

— Забавих се по пътя. Къде е баща ми?

— Тъй като вас ви нямаше, той отиде да разнесе останалите поръчки. Поръча да ви предам, че днес следобед ще отиде в Тиана да направи оценка на личната библиотека на една вдовица. Ах, баща ви е направо вълк в овча кожа. Каза да не го чакате, за да затворите книжарницата.

— Сърдит ли беше?

Фермин поклати глава, като се спусна по стълбата с котешка пъргавина.

— Какво говорите, баща ви е светец. Пък и беше много щастлив да види, че си имате годеница.

— Какво?

Фермин ми смигна и примлясна.

— Ах, разбойник такъв, колко сте потаен! И какво момиче само — трафикът би спрял заради нея. Че и от класа — вижда се, че е била в добри училища, макар да има едно порочно пламъче в очите… Ех, ако Бернарда вече не ми беше откраднала сърцето… Впрочем още не съм ви разказал за нашата среща — искри хвърчаха, казвам ви, искри като в нощта на Еньовден…

— Фермин — прекъснах го аз, — за какво говорите, дявол да го вземе?

— За вашата годеница.

— Нямам годеница, Фермин.

— Добре де, сега вие, младите, на това му викате нещо друго — гадже или…

— Фермин, я почнете отначало. За какво говорите всъщност?

Фермин Ромеро де Торес ме изгледа объркано, събра пръстите на едната си ръка и взе да жестикулира като сицилианец.