— Я да видим… Хосе Мария Рекехо. Улица „Леон XIII“, №59. Само че кореспонденцията му я пращаме два пъти годишно до една пощенска кутия в централната поща на Виа Лайетана.
— Познавате ли господин Рекехо?
— Случвало се е да разговарям със секретарката му по телефона. Всъщност с него поддържаме отношения само по пощата и с това се занимава секретарката ми, а тя днес е на фризьор. Сегашните адвокати нямат време за персонално общуване, както беше някога. Не останаха благородни люде в тая професия.
Явно не бяха останали и достоверни адреси. Един бърз преглед на уличния пътеводител, оставен върху бюрото на управителя, ме убеди в онова, което вече подозирах: адресът на предполагаемия адвокат Рекехо не съществуваше. Веднага уведомих господин Молинс, който прие новината така, сякаш бе шега.
— И таз добра! — рече той със смях. — Какво ви казвах, а? Мошеници!
Управителят се облегна назад в креслото си и изпусна още един от своите хъркащи звуци.
— Случайно да имате номера на онази пощенска кутия?
— Според фиша е 2837, макар че хич не разчитам цифрите, дето ги пише моята секретарка; нали знаете, че жените не ги бива за математика, ама ги бива за…
— Мога ли да видя фиша?
— То се знае, заповядайте.
— Подаде ми фиша и аз го разгледах. Цифрите се четяха отлично. Номерът на пощенската кутия беше 2321. Потръпнах при мисълта как ли се водеха счетоводните книги в тази кантора.
— Често ли общувахте с господин Фортуни, докато беше жив? — попитах аз.
— От дъжд на вятър. Много строг човек, аскет. Спомням си, че когато научих, че французойката го е зарязала, го поканих да дойде с мен и неколцина приятелчета — щяхме да идем да помърсуваме в един приказен локал, близо до Ла Палома. Просто исках да го поразсея, нали разбирате, нищо повече. А той взе, че престана да разговаря с мен и даже не ме поздравяваше на улицата, сякаш бях невидим. Как ви се струва това?
— Просто съм вкаменен. Какво още можете да ми разкажете за семейство Фортуни? Спомняте ли си ги добре?
— Ех, други времена бяха — промълви той с носталгия. — Факт е, че познавах още дядото Фортуни, онзи, който основа шапкарницата. За сина какво да ви разправям? А жена му — е, тя беше фантастична. Каква жена! И почтена беше, въпреки всичките приказки и клюки, които се носеха за нея…
— Като например, че Жулиан не бил законен син на господин Фортуни?
— Това пък откъде го чухте?
— Нали ви казах, роднини сме. Всичко се знае.
— За тая работа нищичко не се доказа.
— Ама хората са говорели — казах аз насърчително.
— Хората обичат да си чешат езиците. Човекът не е произлязъл от маймуната, от кокошката е произлязъл.
— Та какво разправяха, значи?
— Ще пийнете ли чашчица ром? От Игуалада 38 38 Град в провинция Барселона. — Бел.прев.
е, ама има една карибска жичка… Екстра е.
— Не, благодаря, но ще ви правя компания. А вие ми разкажете междувременно…
Антони Фортуни, когото всички наричали „шапкаря“, се запознал със Софи Каракс през 1899 г. на стълбите на катедралата в Барселона. Току-що бил дал обет на св. Евстахий, който измежду всички светци се славел като най-усърден и най-непридирчив, когато трябвало да се сътворят чудеса в сърдечните дела. Антони Фортуни, който бил прехвърлил трийсетте и ергенлъкът вече му тежал, искал съпруга, и при това я искал начаса. Софи била млада французойка, която живеела в пансион за госпожици на улица „Риера Алта“ и давала частни уроци по солфеж и пиано на отрочетата на най-видните фамилии в Барселона. Нямала ни роднини, ни имущество, едничкият й капитал била младостта й и музикалното образование, което получила от баща си — пианист в театъра на Ним — преди той да се спомине от туберкулоза през 1886 г. Антони Фортуни, напротив, бил на път да се замогне. Току-що бил наследил предприятието на баща си — реномиран магазин за шапки на Ронда де Сан Антонио; там изучил занаята, който мечтаел някой ден да предаде на собствения си син. Софи Каракс му се видяла крехка, красива, млада, хрисима и плодовита. Св. Евстахий изпълнил молбата му съобразно репутацията си. След четири месеца настойчиво ухажване Софи приела предложението за женитба. Господин Молинс, който бил приятел на стария Фортуни, предупредил Антони, че се жени за непозната. Софи изглеждала добро момиче, но може би този брак бил прекалено удобен за нея — разумно било да се изчака поне една година… Антони Фортуни отговорил, че вече знае достатъчно за бъдещата си съпруга, а останалото не го интересувало. Оженили се в Базилика дел Пино и прекарали тридневния си меден месец в близкия курорт Монгат. Сутринта, преди да заминат, шапкарят доверително помолил господин Молинс да го посвети в мистериите на брачното ложе. Молинс му отвърнал саркастично, че за тия работи е най-добре да пита жена си. Младоженците се завърнали в Барселона само след два дена. Съседите разправяли, че на влизане в сградата Софи плачела. Години по-късно Висентета се кълняла, че чула от Софи следната история: шапкарят дори не я докоснал с пръст и когато тя се опитала да го съблазни, я нарекъл уличница и бил направо отвратен от непристойното й предложение. Шест месеца по-късно младата жена заявила на своя съпруг, че носи дете в утробата си. Дете от друг мъж.
Читать дальше