Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— А случайно да знаете името и адреса на оня адвокат?

— За тия неща ще трябва да питате управителя на сградата, господин Молинс. Кантората му е съвсем наблизо, на „Флоридабланка“ № 28, на мецанина. Кажете му, че ви праща госпожа Аурора, на вашите услуги.

— Много ви благодаря. И тъй, госпожо Аурора, значи жилището на Фортуни в момента е празно?

— Празно не е, защото никой не е изнесъл нищо през всичките тия години, откак старецът умря. Понякога даже се носи воня оттам. Според мен има плъхове и какво ли не, помнете ми думата.

— Мислите ли, че ще бъде възможно да хвърлим един поглед? Може би ще намерим нещо, което да ни подскаже какво всъщност се е случило с Жулиан…

— Ах, аз не мога да направя това. Трябва да се обърнете към господин Молинс, той отговаря за тия неща.

Усмихнах й се лукаво.

— Но вие сигурно имате сериен ключ, макар и да сте казали на оня тип, че нямате… Само не ми разправяйте, че не умирате от любопитство да разберете какво има вътре.

Доня Аурора ме погледна изкосо.

— Ама и вие сте един дявол!

Вратата поддаде като каменна плоча на гробница, с рязък стон, изпускайки навън развален, зловонен въздух. Бутнах входната врата навътре и пред мен се разкри коридор, който тънеше в мрак. Миришеше на спарено и влага. Спирали от мръсотия и прах висяха от ъглите на тавана като побелели коси. Изпочупените плочки на пода бяха покрити с нещо, което изглеждаше като слой пепел. Забелязах и нещо, подобно на следи от стъпки, които водеха към вътрешността на апартамента.

— Света Богородице — измърмори портиерката. — Че тук е по-мръсно и от курник!

— Ако предпочитате, мога да вляза и сам — предложих аз.

— Да, ще ви се. Хайде, вървете напред, а аз след вас.

Затворихме вратата зад нас и за миг, докато очите ни посвикнат с полумрака, останахме неподвижни на прага. Чувах неспокойното дишане на портиерката и долавях киселата миризма на пот, която се излъчваше от нея. Чувствах се като осквернител на гробове с душа, отровена от алчност и копнеж.

— Хей, какъв е тоя шум? — тревожно попита жената.

Нещо пърхаше в мрака, обезпокоено от присъствието ни. Стори ми се, че съзирам някаква бледа форма, която трепкаше в дъното на коридора.

— Гълъби — рекох. — Навярно са се вмъкнали през някой счупен прозорец и са си свили гнездо тук.

— Ех, хич не ги понасям тия противни птици — каза портиерката. — А как дрискат само!

— Успокойте се, доня Аурора, те нападат само когато са гладни.

Направихме още няколко крачки до края на коридора и стигнахме до трапезария, която гледаше към балкона. Виждаха се само очертанията на една разнебитена маса с опърпана покривка, която приличаше по-скоро на саван. На бдение стояха четири стола и два потънали в мръсотия остъклени шкафа, които пазеха посудата, колекция от чаши и един сервиз за чай. В единия ъгъл все още се мъдреше старото пианино на майката на Каракс. Клавишите бяха почернели, а сглобките едва се виждаха под слоя прах. Точно пред балкона мътнееше едно кресло с раирано покривало. На масичката за кафе до него почиваха очила за четене и една библия с подвързия от бледа кожа и позлатени краища, от онези, които на времето са се подарявали по случай първото причастие. Все още пазеше алената си лентичка за отбелязване на страницата.

— Вижте, в това кресло намериха стареца умрял. Според доктора е престоял така два дена. Колко тъжно е да си отидеш тъй, сам като куче. Вярно, че той си го просеше, ама все пак ми е жал.

Приближих се до креслото, в което господин Фортуни бе намерил края си. До библията имаше малка кутия с черно-бели снимки, стари портрети от фотографско студио. Коленичих да ги разгледам, почти не се решавах да ги пипна. Струваше ми се, че осквернявам спомените на един нещастен човек, ала любопитството ми все пак взе връх. На първия отпечатък се виждаше млада двойка с дете на не повече от четири години. Познах го по очите.

— А, ето ги и тях. Господин Фортуни като млад и тя с него…

— Жулиан нямаше ли братя и сестри?

Портиерката сви рамене с въздишка.

— Тука се носеха приказки, че веднъж пометнала от побоите на мъжа си, ама аз нищо не знам. Хората обичат да си чешат езиците, да си кажем право. Веднъж обаче Жулиан разправил на хлапетата в сградата, че имал сестра, която само той можел да види, че излизала от огледалата, сякаш била от пара и живеела със самия Сатана в дворец на дъното на едно езеро. Моята Исабелита цял месец след това сънуваше кошмари. В това момче наистина понякога имаше нещо нездраво.