Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Под наем ли се дава магазинът? — попитах.

— Не сте ли дошли за това?

— По принцип не, ама знае ли човек, може и да проявя интерес.

Портиерката се навъси, като явно се опитваше да реши дали съм случаен бърборко или все пак заслужавам някакво доверие. Лепнах на лицето си най-ангелската от всичките си усмивки.

— Отдавна ли е затворен магазинът?

— Поне от дванайсет години, откак умря старецът.

— Господин Фортуни? Познавахте ли го?

— От четирийсет и осем години съм тук, млади човече.

— Тогава навярно сте познавали и сина на господин Фортуни.

— Жулиан? Ама разбира се.

Извадих от джоба си обгорената снимка и й я показах.

— Бихте ли могли да ми кажете дали младежът, който се вижда на тази снимка, е Жулиан Каракс?

Жената ме изгледа с известно недоверие. Взе фотографията и се вторачи в нея.

— Познавате ли го?

— Каракс беше моминското име на майка му — обясни портиерката с леко неодобрение. — Да, това е Жулиан. Спомням си го съвсем русичък, само че тук, на снимката, косата му изглежда по-тъмна.

— Ще можете ли да ми кажете кое е момичето до него?

— А кой пита?

— Прощавайте, казвам се Даниел Семпере. Опитвам се да науча нещо за господин Каракс, за Жулиан.

— Жулиан замина за Париж някъде през 1918-та или ’19-та година. Нали разбирате, баща му искаше да го прати в армията. Мисля, че майката го взе със себе си, за да го отърве от тая работа, горкичкия. Тук остана само господин Фортуни, горе в мансардата.

— Имате ли представа дали Жулиан някога се е връщал в Барселона?

Портиерката ме изгледа мълчаливо.

— Ама вие не знаете ли? Жулиан умря в Париж още същата година.

— Моля?

— Казвам ви, че Жулиан почина. В Париж, малко след пристигането си. По-добре да беше отишъл в армията.

— А мога ли да попитам откъде знаете това?

— Ами от баща му, откъде иначе?

Кимнах бавно.

— Разбирам. А той каза ли ви от какво е починал синът му?

— Да си призная, от стареца не научих никакви подробности. Един ден, малко след заминаването на Жулиан, пристигна писмо за него и когато споменах пред баща му, той каза, че синът му е умрял и ако пристигне нещо друго за него, направо да го хвърля. Защо ме гледате така?

— Господин Фортуни ви е излъгал. Жулиан не е умрял през 1919 г.

— Ама какво говорите?

— Жулиан е живял в Париж поне до 1935 г., след което се е върнал в Барселона.

Лицето на портиерката грейна.

— Значи е тук, в Барселона? Къде?

Кимнах, като се надявах да я насърча да ми разкаже повече.

— Света Богородице… Как ме зарадвахте само, ако наистина е жив де, защото беше много обичливо дете, малко странно и доста занесено, да, ама имаше нещо у него, което направо ти грабваше сърцето. Никакъв войник нямаше да излезе от него, то си личеше отдалече. Моята Исабелита страшно го харесваше. Представете си, по едно време даже си мислех, че ще вземат да се оженят — ех, детска му работа… Може ли пак да видя снимката?

Подадох й фотографията отново. Портиерката се взираше в нея, сякаш бе някакъв талисман, билет за връщане в годините на младостта й.

— Не е за вярване, сякаш се е завърнал тук ей сегичка… а оня проклетник да разправя, че бил умрял! Е, открай време си има такива хора — нали всичко трябва да има на тоя свят. И какво е станало с Жулиан в Париж? Сигурно е забогатял. Винаги ми се е струвало, че ще се замогне някой ден.

— Е, не съвсем. Станал е писател.

— Писал е разкази?

— Да, нещо подобно. Романи.

— За радиото ли? Ех, че хубаво. Знаете ли, хич не съм учудена. От мъничък все разправяше разни истории на хлапетиите в квартала. Понякога през лятото моята Исабелита и братовчедките й се качваха нощем горе на терасата, за да го слушат. Казваха, че никога не повтаря една и съща история два пъти. Вярно, че все ги измисляше едни такива, за мъртъвци и духове. Нали ви рекох, че си беше малко странно дете. Ама с баща като неговия по-странното е, че не беше напълно смахнат. Нищо чудно, че жена му накрая го остави, защото той хич не беше стока. Вижте сега, аз никога не си пъхам носа в чуждите работи, не съм от тия, дето връзват кусур на хората. Тоя мъж обаче не беше свестен. В една кооперация нищо не остава скрито-покрито. Той я биеше, знаете ли? Вечно се чуваха викове от техния апартамент и неведнъж се налагаше да идва полицията. Разбирам, че мъжът понякога трябва да побийва жена си, за да я накара да го уважава, не казвам, че не бива; много курвета има на тоя свят и младите момичета вече не ги възпитават като едно време. Ама на тоя му беше кеф да я пердаши за щяло и нещяло, нали ме разбирате? Бедната жена имаше само една приятелка, младо момиче на име Висентета, което живееше в апартамент 2 на четвъртия етаж. Понякога отиваше при Висентета, горката, само и само да избяга от побоищата на мъжа си. И й разправяше едни неща…