Карлос Сафон - Сянката на вятъра

На следващата сутрин Фермин дойде на работа, окрилен от Купидон, като все се усмихваше и си свирукаше болеро. При други обстоятелства щях да го разпитам как е преминала закуската с Бернарда, но тоя ден нямах настроение да слушам лирични изблици. Баща ми се бе уговорил да предаде една поръчка на професор Хавиер Веласкес в университетския му кабинет в единайсет сутринта. Фермин получаваше уртикария само при споменаването на въпросния академик, поради което аз предложих да отнеса книгите.

— Тоя тип е един педант, развратник и фашистки дупедавец — заяви Фермин, като вдигна юмрук в оная недвусмислена поза, която показваше, че е изпаднал в справедливо негодувание. — С жалкото си оправдание, че е професор, би се възползвал даже от Пасионария 32 32 Прозвище на Долорес Ибарури Гомес (1895–1989), лидер на испанските комунисти, деятел на испанското и международното работническо движение. — Бел.прев. , ако му падне сгоден случай.

— Не се вълнувайте толкова, Фермин. Веласкес плаща много добре, винаги в аванс и ни препоръчва наляво и надясно — напомни му баща ми.

— Тези пари са опетнени с кръвта на невинни девици — възрази Фермин. — Бог ми е свидетел, че никога не съм лягал с непълнолетна жена, и не че не съм имал желание и възможност; сега ме виждате позападнал, ама едно време бях представителен и ловях око. Даже и тогава, за всеки случай и ако усетех, че момичето е лековато, изисквах документ за самоличност или, при липса на такъв, писмено родителско разрешение — само и само да не потъпча етическите норми.

Баща ми избели очи.

— С вас човек не може да спори, Фермин.

— Е, когато съм прав, прав съм и толкоз.

Взех пакета с книгите, който сам бях приготвил предната нощ — две издания на Рилке и едно апокрифно есе относно дълбочината на националното чувство, приписвано на Дарвинов последовател — и оставих баща ми и Фермин да спорят за нравите и обичаите.

Денят беше прекрасен, небето — ослепително синьо, а чистият и свеж ветрец ухаеше на есен и море. Винаги най-много съм обичал Барселона през октомври. Тогава сякаш душата на града се разхожда из улиците, а човек се чувства помъдрял само като пийне от стария фонтан на Каналетас, чиято вода през тия дни като по чудо няма вкус на хлор. Крачех пъргаво покрай ваксаджии, писарушки, които се връщаха на работа след сутрешното си кафенце, продавачи на лотарийни билети и цял балет от метачи, които лъскаха града сякаш с четка на художник, без да бързат и с прецизност на поантилисти 33 33 Поантилизъм (известен още като дивизионизъм) — термин в живописта, означаващ системно използване на оптическо смесване. При този метод множество малки и разположени близо една до друга точки като че ли се сливат в окото на зрителя. — Бел.прев. . В тия години Барселона вече почваше да се изпълва с автомобили и когато стигнах до светофара на улица „Балмес“, забелязах и на двата тротоара тълпи чиновници със сиви пардесюта и гладни погледи, които поглъщаха с очи един „Стюдбейкър“ 34 34 Марка американски автомобили. — Бел.прев. , както биха зяпали някоя певачка по пеньоар. Поех нагоре по „Балмес“ към Гран Виа, като си проправях път сред светофари, трамваи, автомобили и даже мотоциклети с кошове. На една витрина видях плакат на „Филипс“, който провъзгласяваше идването на нов месия — телевизията; говореше се, че тя ще промени живота ни и ще превърне всички ни в хора от бъдещето, също като американците. Фермин Ромеро де Торес, които винаги бе в течение на всякакви изобретения, вече бе предрекъл какво ще излезе от тая работа.

— Телевизията е Антихристът, друже мой Даниел; казвам ви, че само след три или четири поколения хората вече няма да знаят как да пръднат сами. Човекът ще се върне към пещерите, към средновековната варварщина и към едни състояния на тъпоумие, които даже плужеците са превъзмогнали още през плейстоцена. Тоя свят няма да загине от атомна бомба, както ни казват вестниците — не, ще загине от смях, от баналност, от факта, че си прави шега с всичко, че и лоша шега на това отгоре.

Кабинетът на професор Веласкес се намираше на втория етаж на факултета по литература, в дъното на обляна в прашна светлина галерия, която бе облицована с плочки с шахматен мотив и гледаше към южния заграден двор. Заварих професора на вратата на една аудитория. Даваше си вид, че уж слуша някаква студентка със забележителна фигура, облечена с тъмночервен костюм, който силно подчертаваше талията й и разкриваше прасци като на гръцка статуя, ослепителни във фините копринени чорапи. Професор Веласкес се славеше като донжуан и мнозина твърдяха, че сантименталното обучение на всяка уважавана госпожица остава незавършено без пословичния уикенд в някое хотелче на Пасео Де Сиджес, където да рецитира александрини на четири очи с изтъкнатия академик. Търговският ми инстинкт ми подсказа, че не е разумно да прекъсвам разговора му, затова реших да убия времето, като направя мислена рентгенография на възхитителната ученичка. Не зная дали енергичната разходка бе повдигнала духа ми, или в случая роля изиграха моите осемнайсет години и фактът, че прекарвах повече време сред музи, затворени между кориците на стари книги, отколкото в компанията на момичета от плът и кръв, които ми изглеждаха на светлинни години от призрака на Клара Барсело. Каквато и да бе причината, в оня миг, докато изучавах всяка извивка от анатомията на студентката — която бе с гръб към мен, ала въображението ми я рисуваше великолепно от всички ъгли — сякаш ми поникнаха зъби, дълги цяла педя.