Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— А вие какво ще кажете, млади господине Даниел?

— Тук господин Ромеро де Торес е експертът; можете да му се доверите.

— Ами тогава ще взема книгата за острова, ако ми я увиете. Какво ви дължа?

— За сметка на заведението — казах аз.

— Ах, не, в никакъв случай…

— Ако позволите, госпожо, нека да е за сметка на Фермин Ромеро де Торес; така ще ме направите най-щастливия мъж в Барселона.

Бернарда изгледа и двама ни, направо онемяла.

— Ама чакайте, аз си плащам каквото купувам, а това е подарък за племенницата ми…

— Тогава навярно ще ми позволите в замяна да ви поканя на чай? — предложи Фермин, като си приглаждаше косата.

— Хайде, жено — окуражих я аз. — Ще видиш как хубаво ще си прекарате. Виж, ще ти увия това, докато Фермин си вземе сакото.

Фермин побърза да отиде в задното помещение, за да се среши, напарфюмира и да си сложи сакото. Тикнах му няколко дуро от касата, за да почерпи Бернарда.

— Къде да я заведа? — шепнешком попита той, притеснен като хлапак.

— Аз бих я завел в „Четирите котки“ — рекох. — Знам, че това заведение носи късмет в сърдечните дела.

Подадох пакета с книгата на Бернарда и й намигнах.

— Значи какво ви дължа, млади господине Даниел?

— Не зная. Друг път ще ти кажа. Книгата нямаше цена и ще трябва да питам баща ми — излъгах аз.

Видях ги да се отдалечават, хванати под ръка, и да се изгубват сред тълпата по улица „Санта Ана“, като си мислех, че може би някой там горе, на небето, бди и поне веднъж ще отпусне на тази двойка няколко трошици щастие. Закачих на витрината табелата „Затворено“. Отбих се за миг в задното помещение да прегледам книгата, в която баща ми отбелязваше поръчките, и изведнъж чух как издрънча камбанката на вратата на книжарницата. Помислих си, че навярно Фермин си е забравил нещо, или може би баща ми вече се е върнал от Аржентона.

— Хей!

Минаха няколко секунди, без да получа отговор. Продължих да разлиствам книгата с поръчките.

Чух нечии бавни стъпки в дюкяна.

— Фермин? Татко?

Пак нямаше отговор. Стори ми се, че долових сподавен смях и затворих книгата. Може би някой клиент не бе забелязал табелата „Затворено“. Тъкмо се канех да го обслужа, когато чух шум от книги, падащи от рафтовете в книжарницата. Преглътнах с мъка. Грабнах един нож за отваряне на писма и бавно се приближих до вратата на задната стая. Не смеех да извикам отново. След малко пак чух стъпките — този път се отдалечаваха. Камбанката на вратата издрънча повторно и усетих лек повей откъм улицата. Надникнах в дюкяна. Нямаше никого. Изтичах до входната врата и здраво я залостих. Поех дълбоко въздух; чувствах се като глупак и страхливец. Канех се да вляза пак в задната стая, когато зърнах къс хартия върху тезгяха. Приближих се и видях, че е снимка, стар отпечатък от фотостудио, от онези, които на времето са се печатали върху дебел картон. Краищата й бяха обгорени, а опушеното изображение като че ли бе осеяно с отпечатъци от пръсти, изцапани със сгурия. Разгледах снимката под една лампа. На нея се виждаха двойка юноши, които гледаха усмихнато към камерата. Момчето, което наглед нямаше повече от седемнайсет или осемнайсет години, бе светлокосо и с изящни, аристократични черти. Девойката навярно бе с година или две по-малка от него. Беше бледа, с изваяно лице, обкръжено от къса черна коса, която подчертаваше погледа й — очарован, замаян от радост. Той бе обвил талията й с ръка, а тя като че ли му шепнеше нещо шеговито. От това изображение лъхаше някаква топлота, която ме накара да се усмихна, сякаш в лицата на тези двама непознати бях открил стари приятели. Зад тях се виждаше витрината на магазин, пълна с шапки, които отдавна вече не бяха на мода. Съсредоточих се върху двамата младежи. Дрехите им показваха, че снимката е направена най-малко преди двайсет и пет или трийсет години. Пълна със светлина и надежда, тя обещаваше неща, които съществуват само в очите, видели малко години. Пламъците бяха погълнали почти изцяло краищата на фотографията, но все още можеше да се различи едно строго лице зад онзи остарял тезгях, един призрачен силует, смътно очертан зад гравирания върху стъклената витрина надпис.

В нощта, когато бях отишъл повторно в Гробището на забравените книги, Исаак ми бе разказал, че Каракс е използвал майчината, а не бащината си фамилия. Баща му се казвал Фортуни и имал магазин за шапки на Ронда де Сан Антонио. Разгледах отново портрета на двойката и ме обзе увереност, че младежът е Жулиан Каракс, който ми се усмихва от миналото, неспособен да види пламъците, които постепенно го обграждат.