Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Я, че това е Даниел — възкликна професор Веласкес. — Добре, че идваш ти, а не оня палячо, който дойде последния път, оня тип с тореадорското име, дето изглеждаше или пиян, или готов за освидетелстване. Представяш ли си, хрумна му да ме пита за етимологията на думата „препуциум“, и то с една ирония, която съвсем не беше уместна.

— Това е, защото докторът му предписа много силни лекарства. Има някакъв проблем с черния дроб.

— Има си хас, сигурно кърка от сутрин до вечер — отсече Веласкес. — На ваше място щях да се обърна към полицията. Тоя тип с положителност има досие. А как му вонят краката, мили Боже! Абе край нас се мотаят сума ти скапани комуняги, които не са се къпали, откак падна Републиката.

Тъкмо се канех да измисля някое прилично извинение, за да оправдая Фермин, когато студентката, която до момента бе разговаряла с професор Веласкес, се обърна и аз направо си глътнах езика. Видях я да ми се усмихва и ушите ми пламнаха.

— Здравей, Даниел — рече Беатрис Агилар.

Кимнах за поздрав, онемял от откритието, че съм точил лиги, без да знам, за сестрата на най-добрия си приятел, за същата онази Беа, която всяваше такъв страх у мен.

— А, значи се познавате? — попита Веласкес заинтригуван.

— Даниел е стар приятел на семейството ни — обясни Беа. — И единственият, който някога е дръзвал да ми каже, че съм превзета и много се надувам.

Професорът ме погледна изумено.

— Оттогава са минали десет години — уточних аз. — Пък и не го казах на сериозно.

— Е, аз още чакам да ми се извиниш.

Веласкес се разсмя от сърце и пое пакета от ръцете ми.

— Имам чувството, че съм излишен — рече той, докато го отваряше. — А, чудесно. Слушай, Даниел, предай на баща си, че търся една книга, наречена „Убиец на маври: Младежки писма от Сеута“, от Франсиско Франко Баамонде, с предговор и бележки от Пеман.

— Смятайте, че вече е свършено. Ще ви се обадим след седмица-две.

— Разчитам на думата ти, а сега потеглям, че ме чакат трийсет и две празни глави.

Професор Веласкес ми смигна и изчезна в аудиторията, като ме остави насаме с Беа. Чудех се накъде да гледам.

— Слушай, Беа, по въпроса за оная обида, аз наистина…

— Просто се пошегувах, Даниел. Зная, че онова беше детска история, пък и Томас здравата те натупа тогава.

— Още ми държи влага.

Беа ме гледаше с усмивка, която сякаш предлагаше мир или поне временно примирие.

— Освен това имаше право, малко нещо съм превзета и понякога леко се надувам — рече Беа. — Не ти се нравя много, нали, Даниел?

Въпросът ме свари напълно неподготвен и обезоръжен. Чак се уплаших, виждайки колко лесно е да изгубиш неприязънта си към някого, когото смяташ за враг, щом той престане да се държи като такъв.

— Не, това не е вярно.

— Според Томас работата не е там, че не харесваш мен, а че не можеш да понасяш баща ми и за това трябва да плащам аз, понеже с него не смееш да се заяждаш. Не те обвинявам. На баща ми никой не смее да му излезе насреща.

Усетих как пребледнявам, но само след секунди събрах сили да кимна с усмивка.

— Изглежда, че Томас ме познава по-добре, отколкото сам се познавам.

— Хич не се чуди. Брат ми ни знае всичките като петте си пръста, само дето никога нищо не казва. Ама рече ли някой ден да отвори уста, стени ще рухнат. Знаеш ли, той много те цени.

Свих рамене и сведох поглед.

— Все говори за теб, за баща ти и за книжарницата, и за онзи ваш приятел, дето работи при вас — според Томас той е неоткрит гений. Понякога ми се струва, че за него истинското му семейство сте вие, а не онова, което има у дома.

Срещнах погледа й — твърд, открит, безстрашен. Не се сещах какво да кажа, затова само се усмихнах. Чувствах се хванат натясно от нейната откровеност и затова се загледах към двора на университета.

— Не знаех, че учиш тук.

— Първи курс съм.

— Литература?

— Според баща ми точните науки не са за слабия пол.

— Е, да. Твърде много цифри.

— Не ме е грижа, защото и без друго най-много обичам да чета, пък и тук срещам интересни хора.

— Като професор Веласкес?

Беа ме изгледа с крива усмивка.

— Може и да съм първокурсничка, но знам достатъчно, за да разбирам мъжете отдалече. Особено мъжете от неговия тип.

Запитах се към кой тип би причислила мен.

— Освен това професор Веласкес е приятел на баща ми. Двамата членуват в Съвета на Дружеството за опазване и развитие на испанската лирика и оперета.

Дадох си вид, че силно съм се впечатлил.

— Ами какво става с годеника ти, младши лейтенант Каскос Буендия?