Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Какви например?

Портиерката доби поверително изражение, като повдигна едната си вежда и се огледа предпазливо наоколо.

— Например, че детето не било на шапкаря.

— Кой, Жулиан? Искате да кажете, че Жулиан не е бил син на господин Фортуни?

— Така е казала французойката на Висентета, може би от озлобление или пък Бог знае защо. Момичето ми го разправи години по-късно, когато те вече не живееха тук.

— В такъв случай кой е бил истинският баща на Жулиан?

— Това французойката никога не й казала. Може и на нея самата да не й е било ясно, нали ги знаете какви са чужденците.

— Мислите ли, че затова я е биел мъжът й?

— Кой знае? Три пъти се наложи да я взимат в болница, представяте ли си, три пъти. А онази свиня имаше наглостта да разправя наляво и надясно, че сама си била виновна, че била пияница и от много къркане все падала из къщи и се удряла. На мен обаче не ми минават такива! Той вечно имаше разправии с всички съседи. Веднъж се оплака в полицията, че покойният ми съпруг, мир на праха му, откраднал от магазина му. Да, той си въобразяваше, че всички от Мурсия 36 36 Област в Югоизточна Испания. — Бел.прев. са крадци и безделници, а ние сме от Убеда 37 37 Град в провинция Хаен, Андалусия. — Бел.прев. , представете си само…

— Споменахте ли, че ви е познато момичето, което се вижда до Жулиан на снимката?

Портиерката отново се съсредоточи върху изображението.

— Никога не съм я виждала. Много е хубавка.

— От снимката човек може да помисли, че са били сгодени — загатнах аз, за да я накарам да размърда паметта си.

Тя ми върна фотографията, като клатеше глава.

— Аз от снимки не разбирам. Доколкото зная, Жулиан нямаше приятелка, но и да е имал, на мен ли щеше да каже? Какви усилия ми струваше да разбера, че моята Исабелита се е забъркала с него… вие, младите, никога нищо не разправяте. А пък ние, старците, не знаем как да млъкнем.

— А спомняте ли си неговите приятели, някой по-специален, които да е идвал насам?

Жената сви рамене.

— Ех, много време мина оттогава. Пък и през последните години Жулиан, знаете ли, почти не се свърташе тук. Беше се сприятелил в училище с едно момче от много добро семейство — Алдая. Голяма работа бяха те! Сега вече никой не ги споменава, ама по онова време за тях се говореше като за кралското семейство. Много пари, много нещо. Това го знам, защото понякога изпращаха кола да вземе Жулиан. Ех, каква кола, да бяхте я видели! Такава и Франко няма, казвам ви. С шофьор и цялата лъскава. Моят Пако, който разбираше от коли, казваше, че била ролсрой или нещо такова. Абе биваше си я, дума да няма.

— Спомняте ли си малкото име на този приятел на Жулиан?

— Вижте, с фамилия като Алдая не ти трябват малки имена, ако разбирате какво искам да кажа. Спомням си и едно друго момче, малко вятърничаво, Микел му викаха. Мисля, че и той му беше съученик. Само не ме питайте за фамилията или как е изглеждал.

Разговорът ни като че ли бе стигнал до мъртва точка и се боях, че портиерката ще почне да губи интерес. Реших да последвам едно хрумване.

— Живее ли сега някой в апартамента на Фортуни?

— Не. Старецът умря, без да остави завещание, а жена му, доколкото зная, още си е в Буенос Айрес — не дойде даже за погребението.

— Защо пък Буенос Айрес?

— Защото не можа да избяга още по-далеч от него, мен ако питате. Не я упреквам, честно. Остави всичко в ръцете на един адвокат, много странен тип. Аз не съм го виждала никога, но дъщеря ми Исабелита, която живее на петия етаж, точно под тях, разправя, че понякога идва нощем — нали има ключ — и ходи из апартамента часове наред, а после си отива. Веднъж даже ми каза, че чула нещо като тракане на женски токчета. Та какво да ви кажа…

— Може да са били кокили — предположих.

Портиерката ме изгледа неразбиращо. За нея темата очевидно беше много сериозна.

— И през всичките тия години никой друг не е посещавал апартамента?

— Веднъж се появи един много зловещ тип, от тия, дето все ти се хилят насреща — весел уж, ама отдалече си личи що за стока е. Каза, че бил от Криминалния отряд. Искаше да види жилището.

— А обясни ли защо?

Портиерката поклати глава.

— Спомняте ли си името му?

— Инспектор не-знам-си-кой. Дори не повярвах, че е полицай. Цялата работа намирисваше, нали ме разбирате. Явно ставаше дума за нещо лично. Разкарах го, като му казах, че нямам ключ от апартамента и ако иска нещо, да се обърне към адвоката. Рече ми, че щял да дойде пак, но оттогава не съм го видяла наоколо. Много му здраве!