Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Маркс умря — тържествено заявяваше той.

— През 1883 г., ако трябва да бъдем точни — казвах аз.

— Ти да мълчиш, нещастник такъв, че като те фрасна, ще отхвърчиш до Ла Риоха 31 31 Провинция в Северна Испания. — Бел.прев. .

Неведнъж улавях Беа да се усмихва на себе си пред глупостите, които дрънкаше нейният приятел, младши лейтенантът. В такива случаи тя вдигаше поглед и ме наблюдаваше с непроницаемо изражение. Аз й се усмихвах с онази вяла сърдечност, характерна за врагове във временно примирие, но бързо отвръщах очи. По-скоро бих умрял, отколкото да си го призная, но в дълбините на душата си се боях от нея.

В началото на въпросната година Томас и Фермин Ромеро де Торес решиха да обединят своите дарби в един нов проект, който според тях щеше да освободи от военна служба моя приятел и мен. Фермин в частност не споделяше ентусиазма на господин Агилар относно армейския опит.

— Военната служба помага само да се открие какъв е процентът на идиотите сред народонаселението — твърдеше той. — И това се разбира още през първите две седмици, не е нужно да минат цели две години. Армията, бракът, църквата и банковата институция — това са четирите конника на Апокалипсиса. Да, да, смейте се, смейте се.

Анархо-либералните убеждения на Фермин Ромеро де Торес щяха да се поразклатят през един октомврийски следобед, когато по прищявка на съдбата посрещнахме в книжарницата една стара приятелка. Баща ми бе отишъл до град Аржентона, за да направи оценяване на колекция от книги, и нямаше да се върне до вечерта. Аз останах зад щанда на дюкяна, докато Фермин, с обичайните си маневри на еквилибрист, се качи на стълбата и се зае да подрежда последния рафт книги, който се намираше едва на педя от тавана. Малко преди да затворим, вече след залез-слънце, силуетът на Бернарда се очерта зад витрината. Беше облечена с дрехите, които носеше в четвъртък, свободния си ден, и ми махна с ръка. Само като я видях, ми стана светло на душата и й направих знак да влезе.

— Ах, колко сте пораснали! — възкликна тя от прага. — Едвам ви познах… вече сте цял мъж!

Прегърна ме, просълзена, като милваше главата, раменете и лицето ми, сякаш да провери дали нещо не съм се повредил в нейно отсъствие.

— Липсвате ни у дома, млади господине — рече тя, свеждайки поглед.

— И ти ми липсваше, Бернарда. Хайде, дай ми целувка.

Целуна ме плахо, а аз звучно я мляснах по двете бузи. Тя се засмя. Прочетох в очите й, че очаква да я разпитам за Клара, но нямах никакво намерение да го правя.

— Днес си много хубава, много елегантна. Как така реши да дойдеш да ни видиш?

— Е, да си кажа право, от доста време се канех да дойда, ама нали знаете как стоят нещата — все съм заета, а господин Барсело си е същинско дете, ако и да е много умен, та човек трябва просто да се вземе в ръце. А днес, видите ли, идвам, защото утре е рожденият ден на племенницата ми, тази от Сан Адриан, и искам да й направя подарък. Мислех си да й купя една хубава книга, с много текст и малко картинки, ама каквато съм тъпа и не разбирам…

Преди да успея да отговоря, книжарницата бе разтърсена от същинска експлозия, понеже от високите рафтове се сгромолясаха пълните съчинения на Бласко Ибаньес с твърда подвързия. Сепнати, Бернарда и аз погледнахме нагоре. Фермин слизаше по стълбата ловко като играч на трапец, със залепена на лицето му загадъчна усмивка и очи, лъснали от възхищение и сласт.

— Бернарда, това е…

— Фермин Ромеро де Торес, библиографски съветник на „Семпере и син“, във вашите нозе, госпожо — заяви Фермин, като пое ръката на Бернарда и я целуна церемониално.

За броени секунди Бернарда почервеня като домат.

— Ах, грешите, каква госпожа съм аз…

— Най-малкото маркиза — прекъсна я Фермин. — Аз ли няма да знам, дето се разхождам с най-фините дами от Авенида Пиърсън. Позволете ми честта да ви съпроводя до нашия отдел с класика за деца и юноши, където за щастие забелязвам, че имаме сборник с най-доброто от Емилио Салгари и епическото повествование за Сандокан.

— Ах, не знам, жития на светци не смея да взимам, защото бащата на детето беше много запален по левите идеи, нали разбирате.

— Не берете грижа, тук имам не друго, а „Тайнственият остров“ на Жул Верн, отлична приключенска история с твърде поучително съдържание, понеже е свързана с технологическия напредък.

— Ако на вас ви се струва подходящо…

Аз мълчаливо вървях след тях и наблюдавах как на Фермин му течаха лигите, а Бернарда се смущаваше от вниманието на този мършав и сладкодумен като панаирджия човечец, загледан в нея с онази жар, която пазеше за шоколадовите бонбони „Нестле“.