Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Мислех си за онова, дето ми го казахте оня ден — че трябва да си намеря жена — рече ми Фермин Ромеро де Торес. — Може би имате право. В пансиона дойде един нов наемател, бивш семинарист от Севиля, много духовит; от дъжд на вятър си води разни засукани женички. Ей, как се е подобрил тоя народ! Не знам как го прави — доста е слабичко момчето, нищо и никакво наглед, ама може би ги омайва с молитви. Понеже е наел съседната стая, всичко се чува при мен и ако се съди по звуковите ефекти, монахът трябва да е цял артист. Ех, какво може да направи една униформа! А вие какви жени харесвате, Даниел?

— Да си призная, не знам много за жените.

— Че то никой не знае, ни Фройд, ни те самите, ама тая работа е като електричеството — няма нужда да знаеш как действа, за да си опариш пръстите. По-смело, разкажете ми. Как ви харесват? Според мен, да ме прощават, ама една жена трябва да има налети форми, да има къде да се хване човек; а на вас, като ви гледам, май ви се нравят слабичките. Това е една гледна точка, която дълбоко уважавам, не ме разбирайте криво.

— Ако трябва да бъда откровен, нямам голям опит с жените. По-точно никакъв.

Фермин Ромеро де Торес ме изгледа внимателно, заинтригуван от това аскетично изявление.

— Мислех, че оная нощ, когато ви бяха цапардосали…

— Ако от всичко болеше само колкото от шамар…

Фермин като че ли прочете мислите ми и се усмихна съучастнически.

— Ами вижте, не се кахърете, защото най-хубавото при жените е да ги откриваш. Нищо не може да се сравни с първия път. Човек не знае какво е животът, докато не съблече жена за пръв път. Копче по копче, сякаш белиш бая горещ картоф в зимна нощ. Аааах…

След няколко секунди Вероника Лейк 28 28 Вероника Лейк (1922–1973) — популярна американска филмова актриса, известна най-вече с ролите си на фатална жена през 40-те години. — Бел.прев. се появи на сцената и Фермин се озова в друго измерение. Възползвайки се от едни кадри, в които чаровницата не бе на екрана, Фермин заяви, че ще посети щанда на лакомства в коридора, за да се подкрепи. След като бе гладувал месеци наред, моят приятел ядеше без мярка, но благодарение на светкавичния си метаболизъм никога не изгуби напълно онзи изпосталял, недохранен следвоенен вид. Останах сам, като почти не следях действието на екрана. Ще излъжа, ако кажа, че мислех за Клара. Мислех само за тялото й, тръпнещо под тласъците на учителя по музика, искрящо от пот и наслада. Откъснах поглед от екрана и тъкмо тогава забелязах зрителя, който бе влязъл току-що. Видях как силуетът му се придвижи към центъра на партера, шест реда преди мен, и седна. Кината са пълни със самотници, мина ми през ум. Също като мен.

Опитах се да се съсредоточа в действието, чиято нишка бях изгубил. Красавецът на екрана, циничен детектив, ала с добро сърце, тъкмо обясняваше на един второстепенен герой защо жените като Вероника Лейк са гибел за всеки истински мъж, ала все пак не ти остава нищо друго, освен да ги обичаш отчаяно и да загинеш, сразен от коварството им. Фермин Ромеро де Торес, който полека се превръщаше във вещ критик, наричаше тоя сорт филми „историята за богомолката“. Според него това бяха само фантазии на женомразци, предназначени за страдащи от запек чиновници и посърнали от скука набожни женоря, които си мечтаят да се отдадат на порока и да водят живот на най-долни развратници. Усмихнах се при мисълта за бележките под линия, които би направил моят приятел, критикът, ако не бе отишъл на рандеву с щанда за лакомства. Усмивката ми замръзна изведнъж. Зрителят, седнал шест реда пред мен, се бе обърнал и ме гледаше втренчено. Мъглявият сноп от прожектора пронизваше мрака на киносалона — повей от примигваща светлина, която едва рисуваше по екрана линии и цветни петна. Незабавно познах Кубер, мъжа без лице. Очите без клепки искряха със стоманен поглед. Устата без устни, ухилена, се облизваше в тъмното. Усетих как ледени пръсти сграбчват сърцето ми. Двеста цигулки гръмко засвириха на екрана, чуха се изстрели, викове и сцената се стопи в чернота. За миг партерът потъна в пълен мрак и усещах единствено пулса, който отекваше като удари с чук в слепоочията ми. На екрана бавно изплува нова сцена и мракът на салона се разсея в пара от синкав и пурпурен здрач. Човекът без лице бе изчезнал. Обърнах се и видях един силует да се отдалечава по коридора, разминавайки се с Фермин Ромеро де Торес, който тъкмо се връщаше от своето гастрономическо сафари. Приятелят ми намери нашия ред и пак седна на мястото си. Подаде ми шоколадче с пълнеж и ме изгледа дискретно.