Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Дръжте го. От това ще заспи. Даниел, помогни ни.

Четиримата с общи усилия успяхме да обездвижим Фермин, който силно се разтърси, когато усети убождането от иглата в бедрото си. Мускулите му се стегнаха като стоманени въжета, но само след няколко секунди очите му се замъглиха и тялото му се отпусна неподвижно.

— Внимавайте, че тоя човек е много слабичък, да не го уморите с вашите лекарства? — обади се доня Енкарна.

— Не се тревожете, просто е заспал — отвърна докторът, докато разглеждаше белезите, с които бе покрито мършавото тяло на Фермин.

Видях го да клати глава мълчаливо.

— Копелета — промърмори той.

— От какво са тези белези? — попитах аз. — От порязване ли?

Доктор Баро пак поклати глава, без да вдига поглед. Намери едно одеяло сред бъркотията и зави пациента си.

— Това са изгаряния. Този човек е бил изтезаван — обясни той. — Такива следи остават от поялник.

Фермин спа цели два дни. Когато дойде на себе си, не помнеше нищо; само му се струваше, че преди известно време се е събудил в тъмна килия и оттам нататък спомените му се губеха. Толкова бе засрамен от държането си, че чак падна на колене да иска прошка от доня Енкарна. Закле се, че ще пребоядиса пансиона и понеже знаеше, че е много набожна, обеща да поръча да отслужат десет литургии за нея в църквата на Белен.

— Сега важното е да се оправите, и повече не ме плашете така, че съм стара вече за такива работи.

Баща ми плати щетите и помоли доня Енкарна да даде още един шанс на Фермин. Тя се съгласи на драго сърце. По-голямата част от наемателите й бяха безимотни и сам-сами на света, също като нея. Когато уплахата й премина, тя даже се привърза още повече към Фермин и го накара да й обещае, че ще взима хапчетата, които доктор Баро му беше предписал.

— Заради вас, доня Енкарна, и тухла ще глътна, ако трябва.

С времето всички почнахме да се държим така, сякаш сме забравили случката, но никога вече не си позволих да гледам несериозно на историите за инспектор Фумеро. След онзи инцидент започнахме почти всяка неделя да водим Фермин на следобедна закуска в кафене „Новедадес“, за да не го оставяме сам. После отивахме пеша до кино „Фемина“ на ъгъла на улица „Дипутасион“ и Пасео де Грасия. Един от разпоредителите беше приятел на баща ми и ни пускаше да се вмъкнем през аварийния изход на партера по средата на кинопрегледа, винаги в момента, когато Генералисимусът режеше лентата при освещаването на някое ново водохранилище — нещо, което здравата опъваше нервите на Фермин Ромеро де Торес.

— Какъв срам! — негодуваше той.

— Не обичате ли киното, Фермин?

— Между нас казано, равнодушен съм към седмото изкуство. По мое мнение то е само храна за оскотялото простолюдие, от която то затъпява още повече. По-лошо е даже от футбола и от коридата. Кинематографията се роди като средство за развлечение на невежите маси и петдесет години по-късно не се е променила много.

Това резервирано отношение се промени коренно в деня, когато Фермин Ромеро де Торес откри Карол Ломбард 27 27 Карол Ломбард (1908–1942) — американска актриса, една от най-прочутите комедийни актриси на Холивуд през 30-те години. — Бел.прев. .

— Какви гърди, Иисусе, Богородице и свети Йосифе, какви гърди! — провикна се той като луд насред прожекцията. — Това не са цици, това са две платноходки!

— Млъкнете, свиня такава, или ей сега ще викна управителя — изфъфли един глас като от изповедалня на няколко редици зад нас. — Ей, срам нямат тия хора! В каква свинска страна живеем!

— Май ще е по-добре да говорите по-тихичко, Фермин — посъветвах го аз.

Фермин Ромеро де Торес не ме слушаше. Беше се изгубил в мекото полюшване на онова чудно деколте, с възторжена усмивка и очи, запленени от сладката отрова на цветното кино. След филма, докато се връщахме по Пасео де Грасия, забелязах, че нашият библиографски детектив все още е в транс.

— Май ще трябва да ви намерим жена — рекох. — Една жена ще ви разведри живота, ще видите.

Фермин Ромеро де Торес въздъхна, съзнанието му все още не можеше да се откъсне от онези прелести, които сякаш оборваха закона за гравитацията.

— От опит ли говорите, Даниел? — невинно попита той.

Аз само се усмихнах, знаейки, че баща ми ме наблюдава с ъгълчето на окото.

От този ден нататък Фермин Ромеро де Торес стана страстен любител на седмото изкуство и искаше да ходи на кино всяка неделя. Баща ми предпочиташе да си стои вкъщи и да чете, но Фермин не пропускаше прожекция. Купуваше планина от шоколадови бонбони, сядаше на седемнайсетия ред и лакомо ги поглъщаше, докато чакаше звездната поява на моментната знаменитост. Сюжетът хич не го вълнуваше и не спираше да бърбори, докато някоя дама с пищни атрибути не изпълнеше екрана.