Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Както сме я подкарали, ще трябва да наемем още един човек, за да ни помага в търсенето на поръчките — отбеляза баща ми. — Нужен ни е някои много специален тип — наполовина детектив, наполовина поет, които да не взима скъпо и да не се плаши от невъзможни мисии.

— Струва ми се, че познавам един подходящ кандидат — отвърнах аз.

Намерих Фермин Ромеро де Торес на обичайното му място под сводовете на улица „Фернандо“. Просякът тъкмо се опитваше да сглоби първата страница на понеделнишкия вестник от парчета, измъкнати от боклукчийска кофа. Водещата новина за деня възхваляваше общественото строителство и благоустройство.

— Мили Боже! Още един язовир? — чух го да възклицава. — Тия фашисти накрая ще превърнат всички ни в народ от монахини и жаби.

— Добър ден — меко се обадих аз. — Помните ли ме?

Просякът вдигна поглед и след миг лицето му се озари от широка усмивка.

— Хей, да не ме лъжат очите ми? Как я карате, приятелю? Нали ще пийнете глътчица червено вино?

— Днес аз черпя — рекох. — Имате ли апетит?

— Е, не бих отказал една хубава яхния с миди, но съм готов да ям всичко, с което ме замерят.

Докато вървяхме към книжарницата, Фермин Ромеро де Торес ми разправи какви ли не скиталчества, които бе преживял през изминалите седмици с едничката цел да се изплъзне от силите на Държавна сигурност и най-вече от своето проклятие — някой си инспектор Фумеро, с когото явно го свързваше дълъг летопис от конфликти.

— Фумеро ли? — попитах аз. Сетих се, че така се казвал и войникът, убил бащата на Клара Барсело в крепостта Монжуик в началото на войната.

Човечецът кимна, блед и покрусен. Изглеждаше недохранен, мръсен и направо вонеше от месеците живот, прекарани на улицата. Клетникът нямаше никаква представа къде го водя и долових в очите му известна боязън, сетне нарастваща тревога, които се мъчеше да скрие зад неспирното си дърдорене. Когато стигнахме до дюкяна, той ми хвърли угрижен поглед.

— Моля, заповядайте. Това е книжарницата на баща ми, с когото искам да ви запозная.

Просякът се превърна в кълбо от нечистотия и нерви.

— Не, не, дума да не става, не съм за пред хора, а това е порядъчна фирма; ще ви изложа…

Баща ми се подаде на вратата, огледа набързо просяка, а после ми хвърли кос поглед.

— Тате, това е Фермин Ромеро де Торес.

— На вашите услуги — рече просякът, почти разтреперан.

Баща ми се усмихна ведро и му подаде ръка. Човекът не се осмели да я стисне, засрамен от външността си и от мръсотията, която покриваше кожата му.

— Е, аз по-добре да си вървя и да ви оставя — замънка той.

Баща ми внимателно го хвана за лакътя.

— Нищо подобно, моят син ми каза, че ще обядвате с нас.

Просякът ни изгледа, смаян и уплашен.

— Защо не влезете вкъщи и не си вземете една хубава гореща вана? — рече баща ми. — После, ако искате, ще се спуснем до Кан Соле.

Фермин Ромеро де Торес изпелтечи нещо неразбираемо. Баща ми, все така усмихнат, го поведе към вратата и практически трябваше едва ли не да го влачи по стълбите към апартамента, докато аз затварях дюкяна. С голямо сладкодумие и подмолни тактики успяхме да го вкараме в банята и да свалим дрипите му. Гол напомняше фотография от войната и трепереше като оскубано пиле. Имаше дълбоки следи от наранявания по китките и глезените, а торсът и гърбът му бяха покрити с такива страшни белези, че беше мъка да го гледаш. Баща ми и аз се спогледахме ужасено, но не казахме нищо.

Просякът се остави да го измием като дете, уплашено и треперещо. Докато търсех чисти дрехи в раклата, за да го облечем, чувах гласа на баща ми, който говореше неспирно. Намерих един костюм, който баща ми вече не носеше, една стара риза и някакво долно бельо. От предишното облекло на просяка дори обувките не можеха да влязат в употреба. Избрах един чифт, който баща ми обуваше много рядко, защото му бяха тесни. Завих дрипите във вестник, включително едни панталони, които на вид и цвят бяха досущ като пушена шунка, и ги хвърлих в боклукчийската кофа. Когато се върнах в банята, баща ми тъкмо бръснеше Фермин във ваната. Блед и ухаещ на сапун, той изглеждаше с двайсет години по-млад. Вече си личеше, че са се сприятелили; Фермин Ромеро де Торес, навярно под въздействието на солите за вана, си беше развързал езика.

— Повярвайте ми, господин Семпере, сам животът пожела да направя кариера в света на международната интрига, а иначе хуманитарните науки ми лежаха на сърцето. От дете усещах зова на поезията и исках да съм Софокъл или Вергилий, че от трагедията и мъртвите езици чак кожата ми настръхва. Баща ми обаче — мир на праха му — беше един ограничен твърдоглавец и все му се щеше едно от децата му да влезе в Цивилната гвардия 24 24 Цивилна гвардия, известна още като Бенемерита — испански полицейски корпус с военни и цивилни функции, основан от кралица Изабел II Испанска през 1844 г. Прилича на италианските карабинери и френската жандармерия. — Бел.прев. , а в Бенемерита не биха приели никоя от седемте ми сестри, въпреки проблема с лицевото окосмяване, типичен за жените в моето семейство по майчина линия. На смъртния си одър моят родител ме накара да се закълна, че ако не успея да нахлупя тривърхата гвардейска шапка, ще стана поне чиновник и ще изоставя всяко желание да следвам призванието си — лириката. Аз съм старомоден и смятам, че човек трябва да слуша баща си, та дори и да е магаре, нали ме разбирате. Но даже и при това положение не мислете, че съм презрял грижите за интелекта в приключенските си години. Чел съм на поразия и бих могъл да ви изрецитирам наизуст избрани фрагменти от „Животът е сън“ 25 25 Комедия от испанския драматург Педро Калдерон де ла Барка (1600–1681), вероятно най-известната му творба. — Бел.прев. .