Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Даниел, пребледнял сте като кълка на монахиня. Добре ли сте?

Невидим дъх се носеше из партера.

— Мирише странно — отбеляза Фермин. — Като кисела пръдня на нотариус или прокурор.

— Не. Мирише на изгоряла хартия.

— Хайде, хапнете един лимонов сладкиш „Сугус“ и всичко ще ви мине.

— Не ми се яде.

— Ами вземете го все пак, че човек никога не знае кога един „Сугус“ ще го избави от беда.

Прибрах сладкиша в джоба на сакото си и преплавах през остатъка от филма, без да обръщам внимание нито на Вероника Лейк, нито на жертвите на нейния фатален чар. Фермин Ромеро де Торес напълно се бе отдал на зрелището и на своите шоколадчета. Когато прожекцията свърши и запалиха лампите, имах чувството, че съм се събудил от лош сън и се изкушавах да приема появата на оня тип в партера като илюзия, трик на паметта. Беглият му поглед в мрака обаче бе достатъчен, за да схвана посланието му. Не бе забравил нито за мен, нито за нашия договор.

Първият резултат от появата на Фермин в живота ни бързо стана очевиден: открих, че разполагам с много повече свободно време. Когато не беше на лов за някоя екзотична книга, за да задоволи изискванията на клиентите, Фермин организираше наличностите в склада, измисляше рекламни стратегии за пропагандиране на книжарницата в квартала, лъскаше до блясък фирмената табела и витрините или бършеше с напоен в спирт парцал гърбовете на книгите, докато светнеха. При това положение реших да посветя свободните си часове на две занимания, които напоследък бях занемарил: да се помъча да разбуля загадката на Каракс и най-вече да прекарвам повече време с моя приятел Томас Агилар, който бе започнал да ми липсва.

Томас беше замислено, сдържано момче. Другите се бояха от него, защото бе с вид на грубиян, суров и заплашителен. Имаше телосложение на борец, рамене на гладиатор и твърд, пронизващ поглед. Бяхме се запознали преди много години при една схватка през първата ми седмица в йезуитското училище на улица „Каспе“. Баща му бе дошъл да го вземе след часовете, придружен от едно надменно момиче, което се оказа сестра на Томас. На шега отправих глупава забележка по неин адрес и преди да разбера какво става, Томас Агилар се стовари върху мен като порой от юмручни удари, болката от които ме пареше седмици наред. По ръст, сила и свирепост Томас ме превъзхождаше двойно. В онзи дворен двубой, заобиколен от цял хор хлапета, зажаднели за кървава битка, загубих един зъб и спечелих ново усещане за пропорция. Нямах желание да кажа на баща си или на свещениците кой ме е напердашил така, нито да им обяснявам, че бащата на моя съперник наблюдаваше побоя, доволен от зрелището и пригласящ на останалите гимназисти.

— Стана по моя вина — с тези думи дадох да се разбере, че темата е приключена.

Три седмици по-късно Томас се приближи до мен по време на междучасието. Направо се парализирах, едва жив от страх. Сега вече ще ме довърши, помислих си. Замънках нещо, но след миг разбрах, че той иска само да се извини за тупаницата, понеже знаеше, че това бе неравна и несправедлива битка.

— Аз трябва да ти поискам извинение, задето се заядох със сестра ти — рекох. — Щях да го направя още оня ден, но ти ми разцепи устата, преди да успея да кажа нещо.

Засрамен, Томас сведе очи. Гледах този плах и мълчалив великан, който бродеше из класните стаи и коридорите на училището като изгубена душа. Всички останали хлапета — и най-вече аз — се бояхме от него, никой не го заговаряше и не смееше дори да срещне погледа му. Със сведени очи, почти разтреперан, той ме попита дали искам да станем приятели. Казах, че искам. Подаде ми ръка и аз я поех. Ръкостискането му бе болезнено, но го изтърпях. Същия ден Томас ме покани на следобедна закуска у тях и ми показа сбирката от странни съоръжения, направени от разни части и железарии, която държеше в стаята си.

— Сам съм ги правил — гордо обясни той.

Не бях в състояние да проумея какво представляваха или за какво служеха тези неща, но си замълчах и само кимах възхитено. Стори ми се, че тоя самотен дангалак си бе измайсторил приятели от месинг и че аз бях първият, на когото ги представяше. Това бе неговата тайна. Аз пък му разказах за майка ми и колко много ми липсваше тя. Когато гласът ми пресекна, Томас мълчаливо ме прегърна. Бяхме на десет години. От този ден нататък Томас Агилар стана моят най-добър, а аз — неговият единствен приятел.

Въпреки войнствената си външност Томас беше миролюбива и нежна душа; самият му вид му спестяваше конфликти. Заекваше доста силно, особено в извънредно редките случаи, когато разговаряше с някой друг освен майка си, сестра си или мен. Необичайните изобретения и машинарии направо го очароваха и не след дълго открих, че аутопсира какви ли не апарати, от грамофони до сметачни машини, за да разгадае тайните им. Когато не беше в моята компания и не помагаше на баща си, Томас прекарваше по-голямата част от времето си затворен в своята стая, където конструираше някакви непонятни съоръжения. Имаше ум в излишък, но му липсваше практически усет. Интересът му към реалния свят бе съсредоточен в неща като синхронизирането на светофарите по Гран Виа, загадките на осветените фонтани на Монжуик или автоматите в увеселителния парк на Тибидабо.