Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Антони Фортуни безброй пъти бил виждал собствения си баща да удря майка му и се заел да прави онова, което смятал за редно. Спирал се само когато му се струвало, че още един удар ще я убие. При все това Софи отказвала да разкрие кой е бащата на рожбата, която носела. Антони Фортуни приложил собствената си логика и стигнал до заключението, че става дума за самия дявол, защото това била рожба на греха, а грехът няма друг баща освен Нечестивия. Убеден, че грехът се е промъкнал в дома му и между бедрата на съпругата му, шапкарят най-усърдно се заел да закача разпятия къде ли не: по стените, по вратите на всички стаи, даже по тавана. Когато Софи го заварила да осейва с разпятия спалнята, в която я бил заточил, се изплашила и със сълзи на очи го попитала дали не е полудял. Той, заслепен от ярост, се обърнал и я зашлевил. „Курва като всички останали“, процедил през зъби и я изхвърлил с ритници на площадката на стълбите, след като най-напред я съдрал от бой с колана си. На следващия ден, когато Антони Фортуни отворил вратата на апартамента си, за да слезе в магазина за шапки, Софи още била там, покрита със засъхнала кръв и трепереща от студ. Лекарите така и не успели напълно да наместят счупените кости на дясната й ръка. Софи Каракс никога вече не ще можела да свири на пиано, но затова пък щяла да роди момченце и да го нарече Жулиан в памет на баща си, когото изгубила тъй рано, както става с всичко в тоя живот. Фортуни мислел да я изхвърли от дома си, но преценил, че скандалът няма да се отрази добре на търговията му. Никой не би купувал шапки от мъж със слава на рогоносец — тия две неща някак не се връзват помежду си. Оттам насетне Софи обитавала една тъмна и студена стая в задната част на жилището. Там родила своя син с помощта на две съседки. Антони се прибрал у дома чак три дена по-късно. „Това е синът, който Бог ти е дарил — заявила Софи. — Ако искаш да накажеш някого, накажи мен, а не едно невинно създание. Детето се нуждае от дом и от баща. Моите грехове не са негови. Моля те да се смилиш над нас.“

Първите месеци били трудни и за двамата. Антони Фортуни бил взел решението да понижи жена си до ранга на слугиня. Вече не споделяли нито леглото, нито трапезата и рядко разменяли дума, освен когато трябвало да се реши някой битов въпрос. Веднъж месечно, обикновено по време на пълнолуние, Антони Фортуни се появявал призори в спалнята на Софи и без да обели дума, се опитвал да обладае бившата си съпруга устремно, ала твърде непохватно. Възползвайки се от тези редки и войнствени мигове на интимност, Софи се мъчела да спечели благоразположението му, като му шепнела любовни слова и го милвала с вещи ръце. Шапкарят обаче не бил човек, който си пада по фриволности, и поривът на желанието му се изпарявал за минути, ако не и за секунди. От тези припрени и груби нападения не се родили деца. След няколко години Антони Фортуни окончателно спрял да посещава спалнята на Софи и добил навика да чете Светото писание чак до зори, търсейки в него утеха за своите терзания.

С помощта на Евангелията шапкарят се мъчел да запали в сърцето си някаква любов към това дете с дълбок поглед, което обичало да се шегува с всичко и откривало сенки там, където нямало такива. Въпреки усилията си не чувствал малкия Жулиан като своя плът и кръв, нито разпознавал у него коя да е част от себе си. Детето от своя страна явно не проявявало особен интерес нито към шапките, нито към поученията на катехизиса. По Коледа Жулиан се забавлявал, като размествал фигурките в коледните ясли и плетял сюжети, в които тримата влъхви от Изтока отвличали бебето Иисус със зли намерения. Скоро добил натрапчивия навик да рисува ангели с вълчи зъби и да съчинява истории за призраци с качулки, които излизали от стените и ядели мислите на хората, докато последните спели. С времето шапкарят изгубил всяка надежда да вкара това момче в правия път. Детето не било Фортуни и никога нямало да бъде. Твърдяло, че в училище скучае и се връщало у дома с тетрадки, целите изпонадраскани с чудовищни създания, крилати змейове и сгради, които били живи, вървели и поглъщали непредпазливите. Още тогава било ясно, че фантазията и измислицата го вълнуват далеч по-силно от ежедневната действителност, която го заобикаляла. От всички разочарования, струпали се през живота му, никое не причинявало на Антони Фортуни такава мъка като това дете, което му изпратил самият дявол, за да се поглуми с него.

На десет години Жулиан заявил, че иска да бъде художник като Веласкес. Сънувал, че се залавя с платна, които великият майстор на четката не смогнал да нарисува през живота си, защото, по думите на Жулиан, бил принуден да изгуби толкова време с портрети на умствено изостанали кралски особи. На всичкото отгоре на Софи й хрумнало да му дава уроци по пиано, навярно за да облекчи самотата си и да си припомни собствения си баща. Жулиан, който обожавал музиката, живописта и всички неща, смятани за безполезни в човешкото общество, бързо изучил основите на хармонията и решил, че предпочита да съчинява собствени композиции, вместо да следва партитурите в учебника по солфеж — нещо, което било против природата. По това време Антони Фортуни все още смятал, че умствените дефекти на момчето се дължат отчасти на неговия режим на хранене, твърде повлиян от френските кулинарни навици на майка му. Било добре известно, че изобилието на маслени храни води до морално падение и притъпява интелекта. Ето защо забранил на Софи да готви с масло занапред. Резултатите обаче били далеч от очакваното.