Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Ако ми кажете с какво мога да ви бъда полезен…

— По-скоро аз бих ви направил услуга. Вие ли сте собственик на тази фирма?

— Не, баща ми е собственикът.

— А името е…?

— Кое име, моето или на баща ми?

Мъжът ми отправи саркастична усмивка. Няма що, голям веселяк, помислих си аз.

— Значи да разбирам, че надписът „Семпере и син“ се отнася и за двама ви?

— Много сте проницателен. Мога ли да попитам каква е причината за посещението ви, щом не се интересувате от книги?

— Причината е да ви предупредя — от чиста куртоазия. Достигна до вниманието ми, че си имате вземане-даване с пропаднали хора, в частност хомосексуалисти и престъпници.

Изгледах го смаян.

— Моля?

Мъжът впи поглед в мен.

— Говоря за педеруги и крадци. Не ми казвайте, че не знаете за какво става дума.

— Боя се, че нямам ни най-малка представа, нито имам някакъв интерес да продължавам да ви слушам.

Мъжът кимна с враждебно и сърдито изражение.

— Ами тогава ще трябва просто да ме потърпите. Предполагам, че сте наясно с деянията на гражданина Федерико Флавиа.

— Дон Федерико е кварталният часовникар и е чудесен човек. Дълбоко се съмнявам, че е престъпник.

— Говорех за обратни. Известно ми е, че тоя педал посещава вашия дюкян, вероятно за да купува сантиментални романчета и порнография.

— А мога ли да попитам вас какво ви засяга това?

Вместо отговор той извади портфейла си и го постави разтворен върху тезгяха. Разпознах зацапана полицейска карта за самоличност със снимка на мъжа, на която изглеждаше малко по-млад. Прочетох текста дотам, докъдето пишеше „Главен инспектор Франсиско Хавиер Фумеро Алмунис“.

— Младежо, ще ми говорите с уважение или така ще ви накисна двамата с баща ви, че продавате болшевишки боклуци, та косите ви ще побелеят. Ясно ли е?

Исках да му отвърна нещо, но думите бяха замръзнали на езика ми.

— Както и да е, не заради тоя педал съм дошъл дотук днес. Рано или късно ще се озове в полицейския участък, като всички от неговата порода, и тогава ще го науча аз него. Това, което ме безпокои, е, че според моите сведения сте наели на работа прост крадец, криминален тип от най-лошия сорт.

— Не зная за кого говорите, инспекторе.

Фумеро пак се засмя със своето сервилно, лепкаво хихикане.

— Един Господ знае какво име използва сега. Преди години се представяше като Уилфредо Камагуей, крал на мамбото, и разправяше, че бил експерт по вуду магия, учител по танци на наследника на Бурбоните и любовник на Мата Хари. Друг път приема имената на посланици, вариететни артисти или бикоборци. Вече сме им изгубили края.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна, но наистина не познавам никого на име Уилфредо Камагуей.

— Естествено, но все пак ви е ясно кого имам предвид, нали?

— Не.

Фумеро отново се засмя с онзи пресилен, изкуствен смях, който сякаш определяше и обобщаваше накратко цялата му личност.

— Май обичате да усложнявате нещата, а? Вижте, дошъл съм с приятелски намерения да ви предупредя, че който наема такива тъмни личности, направо си играе с огъня, а вие ме третирате като лъжец на дребно.

— Съвсем не. Признателен съм ви за посещението и за предупреждението, но мога да ви уверя, че няма ни…

— Хич не ми пробутвайте такива говна, защото ако ми скимне, ще ви опердаша хубаво и ще ви тикна в пандиза, ясно ли е? Днес обаче съм на кеф, така че ще си останете само с предупреждението. Вие сам си подбирате компанията. Щом ви допадат меки китки и крадци, значи сигурно имате по нещо и от едните, и от другите. При мен обаче нещата са ясни — или сте с мен, или сте против мен. Такъв е животът. Е, какво решаваме?

Не казах нищо. Фумеро кимна, хихикайки.

— Много добре, Семпере. Ваша си работа. Зле започнахме с вас. Ако искате проблеми, ще ги имате. Животът, знаете, не е като роман. В живота трябва да се взима страна и е пределно ясно коя сте избрали вие — страната на идиотите, които губят от глупост.

— Ще ви помоля да си вървите, ако обичате.

Той тръгна към вратата, следван от пророческото си кискане.

— Пак ще се видим. И кажете на вашия приятел, че инспектор Фумеро го държи под око и му праща много поздрави.

Посещението на злокобния инспектор и ехото на думите му опропастиха целия ми следобед. След като четвърт час се суетих зад тезгяха със стомах, свит на възел, реших да затворя книжарницата преди обичайното време и да се поразходя безцелно из улиците. Не можех да прогоня от мислите си намеците и заплахите на онзи главорез. Питах се дали трябва да предупредя баща си и Фермин за това посещение, но допуснах, че именно такова е било намерението на Фумеро: да посее сред нас съмнение, тревога, страх и несигурност. Реших, че няма да играя неговата игра. От друга страна, намеците му за миналото на Фермин ме обезпокоиха. Засрамих се от себе си, когато си дадох сметка, че за миг съм повярвал на думите на полицая. След дълго обмисляне реших да изпратя целия епизод в най-далечните кътчета на паметта си.