Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Ами тогава ще сляза — рекох, — защото нямам дребни пари.

— Както обичате. Само почакайте до следващата спирка, че не искам инциденти.

Трамваят се движеше почти със скоростта на пешеходец, като галеше сянката на дърветата и надничаше над стените и градините на внушителни като дворци имения, които си представях пълни със статуи, фонтани, конюшни и тайни параклиси. Подадох се от едната страна на платформата и съгледах сред дърветата силуета на вилата „Белия монах“. Когато наближихме ъгъла на улица „Роман Макая“, трамваят полека забави ход, докато почти напълно спря. Ватманът звънна с камбанката си и кондукторът ме изгледа укоризнено.

— Хайде, слизайте, хитрецо. По-бързичко, номер трийсет и две е ей там.

Слязох, заслушан в тракането на синия трамвай, което скоро се изгуби в мъглата. Жилището на семейство Алдая беше от другата страна на улицата. Вардеше го голяма порта от ковано желязо, потънала в бръшлян и шума. Сред железните пръчки едва се съзираше малка вратичка, която бе здраво заключена. Над металната решетка се четеше номерът 32 под формата на змии, изковани от черно желязо. Опитах се да огледам имота оттам, но едва успях да различа ъгловатите очертания и арките на една тъмна кула. Ръждива следа сякаш кървеше от отвора на ключалката във вратичката. Коленичих и се помъчих от това положение да видя двора по-добре. Съгледах само непроходима плетеница от плевели и очертанията на нещо, което ми се видя като фонтан или басейн; от него се подаваше протегната ръка, сочеща към небето. Трябваха ми няколко мига, за да разбера, че това е каменна ръка, и че във фонтана бяха потопени други крайници на статуи, които не успявах да различа. По-нататък, сред булото на шубраците, се мержелееше мраморно стълбище, изпотрошено и покрито с отломки и окапали листа. Сполуката и славата на фамилията Алдая отдавна бяха залезли. Това място бе същинска гробница.

Отдръпнах се малко назад, а после заобиколих, за да огледам нужното крило на сградата. Оттам една от кулите на имението се виждаше по-добре. В същия миг зърнах с ъгълчето на окото си силуета на мършав мъж със син работен комбинезон, размахващ голяма метла, с която атакуваше шумата по паважа. Той ме наблюдаваше с известно подозрение; предположих, че е пазач на някое от съседните имения. Усмихнах му се така, както умее само човек, който е прекарал дълги часове зад тезгях.

— Добро утро — сърдечно подех аз. — Знаете ли дали домът на Алдая е затворен от дълго време?

Човечецът ме изгледа така, сякаш го бях попитал за квадратурата на кръга. Докосна брадичката си с пожълтели пръсти, които издаваха слабост към цигарите „Селтас“ без филтър. Съжалих, че нямам у себе си пакет тютюн, с който да спечеля благоразположението му. Затършувах в джобовете на сакото си, за да видя дали случайно няма да намеря подходящ армаган.

— Поне от двайсет или двайсет и пет години, и дано така да си остане — отвърна пазачът с безизразния, хрисим тон на хората, приучени с груба сила да служат и да се подчиняват.

— Отдавна ли сте тук?

Човечецът кимна.

— Вашият покорен слуга от 1920 г. работи тук при господата Миравел.

— Вероятно нямате представа какво е станало със семейство Алдая, нали?

— Е, сигурно знаете, че изгубиха много по време на Републиката — отвърна той. — Който сее раздори… Малкото, което знам, съм го чул в дома на Миравел — те на времето са били приятели на семейството. Мисля, че най-големият син, Хорхе, отиде в странство, в Аржентина. Изглежда, че са имали фабрики там. Много богати хора, такива никога не падат по гръб. Случайно да ви се намира някоя цигара?

— Съжалявам, но мога да ви предложа само един сладкиш „Сугус“ — доказано е, че в тях се съдържа толкова никотин, колкото в пура „Монтекристо“, а освен това са бъкани с витамини.

Пазачът недоверчиво свъси вежди, но все пак прие. Връчих му лимоновия „Сугус“, който Фермин ми бе дал преди цяла вечност и който открих в една гънка на подплатата на джоба си. Надявах се само да не се е развалил.

— Бива го — отсъди пазачът, смучейки лепкавия като гума сладкиш.

— В момента дъвчете гордостта на националната сладкарска индустрия. Самият Генералисимус ги гълта като захаросани бадеми. Кажете, впрочем, някога да сте чували да се говори за дъщерята на семейство Алдая, за Пенелопе?

Пазачът се подпря на метлата си и заприлича на „Мислителя“ на Роден, само че в изправена поза.

— Май сте се объркали нещо. Алдая нямаха дъщери. Децата им бяха все момчета.