Карлос Сафон - Сянката на вятъра

На път към къщи минах покрай кварталната часовникарска работилница. Дон Федерико ми махна за поздрав иззад тезгяха си и ми направи знак да вляза. Часовникарят беше приветлив и ведър човек, който никога не забравяше да честити нечий празник; в трудни мигове хората винаги можеха да се обърнат към него, уверени, че той ще намери решението на проблема. Тръпки ме побиваха при мисълта, че той е в черния списък на инспектор Фумеро, и се чудех дали да не го предупредя, макар че не се сещах как да го направя, без да се намеся в неща, които не бяха моя работа. Пообъркан от когато и да било, влязох в работилницата му и му се усмихнах.

— Как си, Даниел? Каква е тази физиономия?

— Имах лош ден — отвърнах. — Как вървят нещата, дон Федерико?

— Като по мед и масло. От ден на ден правят все по-лоши часовници, тъй че съм затрупан от работа. Ако върви все така, ще трябва да си взема помощник. Твоят приятел, изобретателят, няма ли да прояви интерес? Такива неща сигурно му идват отръки.

Не беше трудно да си представя как би приел бащата на Томас Агилар перспективата синът му да започне работа при дон Федерико, официалната пеперудка на квартала.

— Ще му предам.

— Впрочем, Дариел, тук при мен е будилникът, който баща ти ми донесе преди две седмици. Понятие си нямам какво е направил с него, но по-добре да си купи нов, отколкото да троши пари за поправка на този.

Спомних си, че понякога, в душните летни нощи, баща ми излизаше да спи на балкона.

— Сигурно го е изтървал на улицата — казах.

— А, нищо чудно. Нека да ми каже какво да направя. Мога да му набавя един „Радиант“ на много добра цена. Виж, я вземи този тук и му го дай да го изпробва. Ако му хареса, ще ми го плати по-късно, ако ли не, ще ми го върнеш.

— Много ви благодаря, дон Федерико.

Часовникарят се зае да ми пакетира въпросната чудесия.

— Висока технология — рече той със задоволство. — Впрочем, много ми хареса книгата на Греъм Грийн, която Фермин ми продаде оня ден. Тоя Фермин е първокласен служител.

Кимнах.

— Да, цена няма тоя човек.

— Забелязах, че никога не носи часовник. Кажи му да се отбие тук и ще измислим нещо по въпроса.

— Така и ще направя. Благодаря, дон Федерико.

Докато ми връчваше будилника, часовникарят ме изгледа внимателно и повдигна вежди.

— Сигурен ли си, че нищо не се е случило, Даниел? Просто един лош ден?

Отново кимнах с усмивка.

— Няма нищо, дон Федерико. Пазете се.

— Ти също, Даниел.

Когато се прибрах, заварих баща ми заспал на канапето с разтворен на гърдите му вестник. Оставих будилника на масата с бележка, на която написах: „Дон Федерико казва направо да хвърлиш стария“ и предпазливо се промъкнах в стаята си. Проснах се на леглото в полумрака и се унесох в сън, мислейки за инспектора, за Фермин и часовникаря. Когато се събудих, вече беше два часа през нощта. Надникнах в коридора и видях, че баща ми се е оттеглил в стаята си с новия будилник. Апартаментът ни тънеше в мрак и светът изведнъж ми се стори по-печално и зловещо място, отколкото бе изглеждал само преди една нощ. Осъзнах, че до момента не бях вярвал изцяло в съществуването на инспектор Фумеро. Сега той ми се струваше един на хиляда. Отидох в кухнята, налях си чаша студено мляко и се запитах дали с Фермин всичко е наред, дали е здрав и читав в своя пансион.

Когато се върнах в стаята си, се постарах да пропъдя от мислите си образа на полицая. Помъчих се да заспя отново, но усилията ми бяха безуспешни. Запалих лампата и реших да разгледам адресирания до Жулиан Каракс плик, който бях задигнал от доня Аурора сутринта и който все още носех в джоба на сакото си. Сложих го на бюрото си под светлината на настолната лампа. Хартията бе подобна на пергамент, с пожълтели назъбени краища и някак глинеста на пипане. Пощенското клеймо, бледо като сянка, отбелязваше датата „18 октомври 1919“. Восъчният печат се бе отлепил, вероятно благодарение на любезните грижи на доня Аурора. На негово място бе останало червеникаво петно като следа от начервени устни, целунали сгъвката на плика, на която се четеше адресът на подателя:

Пенелопе Алдая

Авенида дел Тибидабо № 32, Барселона

Отворих плика и измъкнах писмото, лист хартия с цвят на охра, прилежно сгънат по средата. Изписаните със синьо мастило редове се плъзгаха по листа с нервен замах, като на всеки няколко думи избледняваха полека и после отново ставаха наситени. Всичко в тази страница говореше за друга епоха: редовете — роби на мастилницата, думите, надраскани върху дебелата хартия с перодръжка, грапавата на пипане хартия. Разгънах писмото върху бюрото си и го прочетох, останал почти без дъх.