Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Успяхте ли да откриете още нещо, след като получихте известието?

— Не. Това бяха първите месеци на войната и Жулиан съвсем не беше единственият безследно изчезнал. Никой вече не говори за това, но има множество безименни гробове като неговия. Да разпитваш бе все едно да си блъскаш главата в стената. С помощта на господин Кабестани, който по това време вече беше много болен, подадох оплакване в полицията и използвах всички възможни връзки. Единственият резултат от това бе посещението на един млад инспектор — зловещ и арогантен тип, който ми каза, че ще е най-добре да не задавам повече въпроси и да се постарая да възприема едно по-положително отношение, защото нашата страна била в разгара на кръстоносен поход. Точно такива бяха думите му. Казваше се Фумеро, само това си спомням. Сега като че ли е станал важна клечка. Често го споменават във вестниците. Може би и вие сте чували за него.

Преглътнах с мъка.

— Бегло.

— Повече не чух нищо за Жулиан — до момента, когато някакъв тип се свърза с издателството и пожела да закупи всички екземпляри от романите на Каракс, които бяха останали в склада ни.

— Лаин Кубер.

Нурия Монфорт кимна.

— Имате ли някаква представа кой беше този човек?

— Подозирам нещо, но не съм сигурна. През март 1936 г. — спомням си месеца, защото тогава тъкмо подготвяхме изданието на „Сянката на вятъра“ — някой се обади в издателството да пита за адреса на Жулиан. Каза, че му бил стар приятел и искал да го посети в Париж. Да му устрои изненада. Свързаха го с мен и аз му казах, че не съм упълномощена да давам такава информация.

— Той каза ли си името?

— Някой си Хорхе.

— Хорхе Алдая?

— Възможно е. Жулиан ми го бе споменавал неведнъж. Струва ми се, че бяха учили заедно в училището „Сан Габриел“ и Жулиан понякога говореше за него, сякаш е бил най-добрият му приятел.

— Знаехте ли, че Хорхе Алдая е бил брат на Пенелопе?

Нурия Монфорт се намръщи. Изглеждаше объркана.

— Дадохте ли на Алдая адреса на Жулиан в Париж? — попитах аз.

— Не. Имах някакво лошо предчувствие.

— А той как реагира?

— Присмя ми се, каза, че щял да го научи по някакъв друг начин, и затвори слушалката.

Нещо като че ли я глождеше. Започнах да подозирам накъде ще отиде разговорът ни.

— Все пак отново получихте вести от него, нали?

Тя кимна нервно.

— Както тъкмо ви разправях, малко след изчезването на Жулиан онзи човек се появи в издателство „Кабестани“. По това време господин Кабестани вече не бе в състояние да работи и най-големият му син се бе нагърбил с фирмата. Посетителят, Лаин Кубер, предложи да закупи цялата останала наличност от романите на Жулиан. Помислих си, че навярно става дума за някаква безвкусна шега. Лаин Кубер беше персонаж от „Сянката на вятъра“.

— Дяволът.

Нурия Монфорт кимна.

— Вие всъщност успяхте ли да видите този Лаин Кубер?

Тя поклати глава и запали третата си цигара.

— Не. Чух обаче част от разговора му със сина в кабинета на господин Кабестани.

Изречението някак остана да виси във въздуха, сякаш тя се боеше да го завърши или не знаеше точно как да го направи. Цигарата трепереше между пръстите й.

— Неговият глас — рече тя. — Това бе гласът на човека, който се обади по телефона и се представи като Хорхе Алдая. Синът на Кабестани, нагъл глупак, се опита да му измъкне по-голяма сума. Така нареченият Кубер каза, че трябва да обмисли офертата. Същата нощ складът на издателството в Пуебло Нуево бе подпален и книгите на Жулиан изгоряха с него.

— С изключение на онези, които вие сте спасили и сте скрили в Гробището на забравените книги.

— Точно така.

— Имате ли някаква идея защо някой би искал да изгори всички книги на Жулиан Каракс?

— Защо изобщо се горят книги? От глупост, от невежество, от омраза… един Господ знае.

— И все пак какво мислите вие? — настоях аз.

— Жулиан живееше в книгите си. Трупът, озовал се в моргата, бе само една част от него. Душата му е в неговите истории. Веднъж го попитах от кого черпи вдъхновение, за да създава героите си, и той ми отговори: от никого. Всичките му герои представлявали самия него.

— Значи ако някой е искал да го унищожи, би трябвало да унищожи тези истории и тези герои, нали така?

На лицето й отново се появи обезсърчената усмивка — израз на поражение и умора.

— Напомняте ми Жулиан — рече тя. — Преди да изгуби вярата си.

— Вярата си в какво?

— Във всичко.

Приближи се в сумрака и улови ръката ми. Мълчаливо помилва дланта ми, сякаш искаше да разчете линиите на кожата ми. Ръката ми се разтрепери от докосването й. Улових се, че мислено проследявам контурите на тялото й под старите, взети назаем дрехи. Желаех да я докосна, да усетя пулса, който пламтеше под кожата й. Погледите ни се бяха срещнали и аз чувствах с абсолютна сигурност, че тя знае какво си мисля. Усещах, че е по-самотна от когато и да било. Вдигнах очи и срещнах нейния спокоен, открит поглед.