Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Дойдох, защото искам да ти докажа, че си сгрешил за онова, което ми каза оня ден, Даниел. Възнамерявам да се омъжа за Пабло и каквото и да ми покажеш тази нощ, ще замина за Ел Ферол веднага щом той отбие службата си.

Погледнах я, както човек гледа влак, който току-що е изпуснал. Осъзнах, че през последните два дена съм витаел из облаците и ето че сега моят свят се изплъзваше от ръцете ми.

— А пък аз си помислих, че си дошла, защото си имала желание да ме видиш — отвърнах с немощна усмивка.

Забелязах, че лицето й пламна от смущение.

— Това го казах на шега — излъгах аз. — Обаче съм напълно сериозен, що се отнася до обещанието ми да ти покажа едно лице на града, което още не си виждала. Така поне ще имаш причина да си спомняш за мен или за Барселона, където и да отидеш.

Беа се усмихна с лека тъга, като избягваше погледа ми.

— Знаеш ли, за малко не влязох в едно кино. Само и само да не те видя днес — рече тя.

— Защо?

Беа ме погледна безмълвно, сви рамене и вдигна очи нагоре, сякаш се опитваше да улови във въздуха думи, които й убягваха.

— Защото се страхувах, че може би имаш право — каза тя накрая.

Въздъхнах. Под закрилата на падащия здрач и на онова унило мълчание, което сближава непознатите, аз се почувствах достатъчно смел да изрека какво ли не, ако ще и за последен път.

— Обичаш ли го, или не?

Видях бегла усмивка, която веднага се разпадна;

— Не е твоя работа.

— Вярно е — казах аз. — Това си е само твоя работа.

Погледът й изведнъж стана студен.

— А теб какво те е грижа?

— Не е твоя работа — отвърнах.

Тя не се усмихна. Устните й трепереха.

— Всички, които ме познават, знаят колко ценя Пабло. Семейството ми и…

— Ама аз съм почти непознат — прекъснах я аз. — И бих искал да го чуя от теб.

— Да чуеш какво?

— Че наистина го обичаш. Че няма да се омъжиш за него, само за да се махнеш от къщи, да напуснеш Барселона и семейството си и да отидеш някъде, където няма да могат да ти навредят. Че просто заминаваш, а не бягаш.

Очите й блестяха от гневни сълзи.

— Нямаш право да ми говориш така, Даниел. Ти не ме познаваш.

— Кажи ми, че греша, и ще си отида. Обичаш ли го?

Гледахме се дълго и безмълвно.

— Не зная — промълви накрая тя. — Не зная.

— Някой е казал веднъж, че щом се замисляш дали обичаш някого, значи вече завинаги си престанал да го обичаш — рекох аз.

Беа потърси иронията в изражението ми.

— Кой го е казал?

— Един човек на име Жулиан Каракс.

— Твой приятел?

Кимнах и сам се изненадах от това.

— Нещо такова.

— Ще трябва да ме запознаеш с него.

— Още тази вечер, ако искаш.

Напуснахме университета под едно мораво, наранено небе. Вървяхме без посока, по-скоро за да свикнем с крачката на другия, отколкото да стигнем до определена цел. Потърсихме убежище в единствената ни обща тема — нейния брат Томас. Беа говореше за него, сякаш бе чужд човек, когото обичаше, но почти не познаваше. Тя все избягваше погледа ми и се усмихваше неспокойно. Чувствах, че съжалява за онова, което ми бе казала в двора на университета, че думите все още я глождят и й причиняват болка.

— Слушай, за онова, дето ти казах одеве — рече тя ни в клин, ни в ръкав, — нито дума на Томас, нали?

— Разбира се. На никого няма да кажа.

Тя нервно се изсмя.

— И аз не знам какво ме прихвана. Не се обиждай, но понякога човек говори по-свободно пред някой непознат, отколкото пред близките си. Защо ли е така?

Свих рамене.

— Навярно защото непознатият ни вижда такива, каквито сме, а не каквито му се иска да бъдем.

— Това пак твоят приятел Каракс ли го е казал?

— Не, аз го измислих току-що, за да те впечатля.

— А как ме виждаш ти?

— Като загадка.

— Това е най-странният комплимент, който някога са ми правили.

— Не е комплимент. Заплаха е.

— Какво искаш да кажеш?

— Загадките са за това — да бъдат разрешени, да разбереш какво крият.

— Може би ще се разочароваш, когато откриеш какво има вътре.

— Може би ще се изненадам. А също и ти.

— Томас никога не ми е казвал, че си толкова безочлив.

— Така е, защото и малкото безочие, което имам, съм го запазил изцяло за теб.

— И защо?

Защото се боя от теб, помислих си.

Приютихме се в едно старо кафене близо до театър „Полиорама“. Уединени до една маса край прозореца, поръчахме сандвичи с шунка „серано“ 46 46 Букв. „планинска шунка“ — пушена испанска шунка, която обикновено се сервира сурова на тънки резени; подобна е на италианското „прошуто“ — Бел.прев. и две кафета с мляко, за да се сгреем. След малко управителят, мършав човечец с лице на куцо дяволче, се приближи до масата ни с услужливо изражение.