Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Изгледах я удивен. Усмивката на Беа леко посърна.

— Какво толкова казах?

Тогава, без да се замисля, едва докосвайки устните й, я целунах.

Наближаваше полунощ, когато стигнахме до входната врата на дома на Беа. Бяхме изминали почти целия път в мълчание, без да се осмелим да облечем мислите си в думи. Вървяхме леко раздалечени; всеки се криеше от другия. Беа крачеше много изправена, стиснала своята „Тес“ под мишница, а аз я следвах на крачка разстояние, все още усещайки нейния вкус по устните си. Не можех да избия от главата си косия поглед, който ми хвърли Исаак, когато си тръгнахме от Гробището на забравените книги. Добре познавах този поглед; хиляди пъти го бях виждал у баща ми — поглед, който ме питаше дали имам поне смътна представа какво върша. Бях прекарал последните часове в друг свят, в една вселена от докосвания и погледи, които не разбирах и които поглъщаха и разум, и свян. Сега, на връщане в онази реалност, която винаги дебнеше в сенките на новия квартал, цялата магия се разсея и ми останаха само едно мъчително желание и безименна тревога. И все пак бе достатъчно само да погледна Беа, за да разбера, че моите опасения са просто лек ветрец в сравнение с бурята, която бушуваше у нея. Един сладкогласен нощен пазач полека вървеше към нас, тананикайки болеро под акомпанимента на звучното подрънкване на връзката си ключове.

— Може би предпочиташ да не се виждаме повече — подхвърлих аз без особено убеждение.

— Не зная, Даниел. Нищо не зная. Ти това ли искаш?

— Не, разбира се, че не. А ти?

Беа сви рамене с вяла усмивка.

— Как мислиш? — попита тя. — Одеве те излъгах, знаеш ли? Когато бяхме в двора.

— За кое?

— За това, че не съм искала да те видя днес.

Пазачът висеше край нас с лукава усмивчица, очевидно безразличен към моите първи прощални шепоти край входна врата. За човек като него, обръгнал на такива неща, цялата сцена навярно изглеждаше банална и до болка позната.

— Не се тревожете за мен, аз не бързам — рече той. — Ще изпуша една цигарка на ъгъла, вие само ми дайте знак.

Почаках, докато пазачът се отдалечи.

— Кога ще те видя пак?

— Не зная, Даниел.

— Утре?

— Моля те, Даниел. Не зная.

Кимнах. Беа погали лицето ми.

— Сега ще е най-добре да си вървиш.

— Поне знаеш къде да ме намериш, нали?

Тя кимна.

— Ще чакам.

— Аз също.

Тръгнах си, без да откъсвам очи от нея. Нощният пазач, опитен в подобни ситуации, вече се приближаваше, за да й отвори вратата.

— Безсрамник такъв — прошепна ми той не без известно възхищение, докато минаваше край мен. — Какво парче!

Почаках, докато Беа влезе в сградата, сетне побързах да си тръгна, като поглеждах назад на всяка крачка. Бавно ме обзе абсурдната увереност, че всичко е възможно; струваше ми се, че даже безлюдните улици и враждебният вятър носят полъх на надежда. Когато стигнах до Пласа де Каталуня, забелязах ято гълъби, които се бяха струпали в самия център на площада и го покриваха като безшумно люлееща се мантия от бели пера. Мислех да ги заобиколя, но точно тогава забелязах, че вместо да отлети, ятото се отдръпва, за да ми направи път. Тръгнах полека напред, наблюдавайки как редиците на гълъбите се разделят пред мен и пак се затварят зад гърба ми. Когато стигнах до средата на площада, чух звъна на камбаните на катедралата, които отброяваха полунощ. Поспрях за миг, закотвен сред океан от сребристи птици, и си помислих, че това бе най-странният и чудесен ден в живота ми.

В книжарницата още светеше, когато пресякох улицата пред витрината й. Мина ми през ум, че навярно баща ми е останал до късно, за да влезе в крак с кореспонденцията си, или пък си е търсел друго оправдание да ме чака буден и да изкопчи сведения за срещата ми с Беа. Зърнах един силует, който трупаше книги на купчина, и познах сухия и нервен профил на Фермин, потънал в дълбока концентрация. Почуках на стъклото с кокалчетата на пръстите си. Фермин надникна навън, приятно изненадан, и ми направи знак да вляза през задната врата.

— Още ли работите, Фермин? Вече е ужасно късно.

— Всъщност просто убивах времето, докато стане мой ред да отида при бедния дон Федерико. Наглеждаме го на смени с Елой, оня от оптиката. Така или иначе не спя много. Два-три часа в най-добрия случай. Ама и вие не оставате по-назад, Даниел. Вече минава полунощ, от което заключавам, че срещата ви с младата дама е имала бляскав успех.

Свих рамене.

— И аз не знам, честно казано — признах.