Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Пуснахте ли й ръка?

— Не.

— Добър знак. Никога не се доверявайте на момичета, които веднага се оставят да ги опипват. Но още по-малко пък на онези, които имат нужда от свещеник, за да им даде одобрението си. Доброто филе, ако простите това плътско сравнение, не е нито препечено, нито сурово. Ако ви падне сгоден случай, възползвайте се, то се знае, не бъдете прекалено скромен. Ала ако търсите нещо сериозно, като моята връзка с Бернарда, помнете това златно правило.

— Сериозни ли са нещата при вас?

— Повече от сериозни. Духовни. Ами това девойче Беатрис? Веднага се вижда, че е момиче за милиони, но тук въпросът е: дали е от тези, дето те карат да се влюбиш, или от тези, дето само предизвикват трепет във вътрешностите?

— Нямам ни най-малка представа — отвърнах. — И двете, бих казал.

— Вижте, Даниел, тая работа е като стомашното неразположение. Усещате ли нещо тук горе, в стомаха, сякаш сте глътнали тухла? Или по-скоро едно общо затопляне, като че имате треска?

— Прилича по-скоро на това с тухлата — рекох аз, макар че не отхвърлях изцяло и треската.

— Значи работата е сериозна. Бог да ни е на помощ! Хайде, седнете и ще ви направя липов чай.

Седнахме край масата в задната стая, заобиколени от тишина и книги. Градът бе заспал и книжарницата напомняше кораб, който дрейфуваше в океан от покой и сенки. Фермин ми подаде една димяща чаша и ми се усмихна донякъде смутено. Явно някаква мисъл го глождеше.

— Мога ли да ви задам един личен въпрос, Даниел?

— Разбира се.

— Моля ви да ми отговорите напълно искрено — рече той пресипнало. — Мислите ли, че някога бих могъл да бъда баща?

Навярно отгатна обърканото ми изражение и побърза да добави:

— Нямам предвид биологичен баща — ако и да изглеждам малко хилав, по Божия милост провидението ме е дарило с мъжка сила и мощ на бик. Говоря за друг тип баща. Добър баща, ако разбирате какво искам да кажа.

— Добър баща?

— Да. Като вашия. Човек с ум, сърце и душа. Човек, който умее да изслушва, да насочва и да уважава едно дете, а не само да удави собствените си недостатъци в него. Някой, когото едно дете не само да обича поради това, че му е баща, но и комуто да се възхищава като личност. Някой, комуто то би пожелало да прилича.

— Защо ме питате това, Фермин? Мислех, че не вярвате в брака и семейството. Хомотът и всичко останало, не помните ли?

Фермин кимна.

— Вижте, това е работа за аматьори. Бракът и семейството са онова, в което ние ги превръщаме. Иначе са просто развъдник на лицемерието. Боклук и празни приказки. Но ако има истинска любов, такава, за която човек не дърдори наляво и надясно, такава, която се чувства и изживява…

— Фермин, вие май сте станали нов човек.

— Така е. Бернарда ме накара да пожелая да стана по-добър, отколкото съм.

— Но защо?

— За да съм достоен за нея. Това няма да го разберете сега, защото сте млад. С времето обаче ще видите, че понякога от значение е не какво дава човек, а от какво се отказва. С Бернарда разговаряхме дълго. Тя си е майчица по душа, нали си я знаете. Не го казва, но според мен най-голямото щастие, което би могла да изпита в тоя живот, е да стане майка. А за мен тази жена е по-сладка от праскова в захарен сироп. Достатъчно е да ви кажа, че заради нея съм способен да вляза в църква след трийсет и две години клерикално въздържание и да рецитирам псалмите на св. Серафим или там каквото е нужно.

— Не се ли изхвърляте малко, Фермин? Та вие едва я познавате…

— Чуйте, Даниел, на моите години човек или вижда нещата съвършено ясно, или съвсем се е прецакал. Три-четири неща има на тоя свят, заради които си струва да се живее; останалото е боклук. Много глупости съм вършил и сега вече зная, че единственото, което искам, е да направя Бернарда щастлива и някой ден да умра в ръцете й. Виждате ли, искам пак да стана порядъчен човек. Не заради мен — на мен уважението на тоя маймунски хор, който наричаме човечество, ми е през оная работа — а заради нея. Защото Бернарда вярва в тия работи — в сапунените сериали по радиото, в свещениците, в порядъчността и в Девата от Лурд. Тя си е такава и аз я обичам каквато е, обичам всяко от ония косъмчета, дето й никнат по брадичката. И затова ми се ще да бъда някой, с когото тя би могла да се гордее. Искам да си мисли: ех, какъв страхотен мъжага е моят Фермин, също като Кари Грант, Хемингуей или Манолете 51 51 Мануел Лауреано Родригес Санчес, по-известен като Манолете (1917–1947) — прочут испански бикоборец, смятан от някои за най-великия тореадор на всички времена. Загинал на върха на славата си вследствие на рана, получена на арената. — Бел.прев. .