Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Опитах се да го ритна под тезгяха, но Фермин ми се изплъзна с котешка ловкост.

— Годеникът й отбива военната си служба — уточни Томас. — В близките две седмици няма да го пуснат в отпуска. Освен това, когато излезе с него, Беа се прибира най-късно в осем.

— Значи нямате никаква представа къде и с кого е била?

— Нали вече ви каза, че не знае, Фермин — намесих се аз, изгарящ от желание да сменя темата.

— И баща ви не знае, а? — настоя Фермин, който здравата се забавляваше.

— Не. Обаче се закле, че ще научи и ще размаже краката и физиономията на тоя тип, стига само да разбере кой е.

Усетих как прежълтявам. Фермин ми наля една чаша от своя цяр, без да ме пита. Пресуших я на един дъх. Имаше вкус на топъл бензин. Томас ме наблюдаваше безмълвно — тъмен, непроницаем поглед.

— Чухте ли тоя звук? — рече внезапно Фермин. — Като барабаненето преди салтомортале.

— Не.

— Червата на моя милост куркат. Вижте, изведнъж огладнях като вълк… Имате ли нещо против да ви оставя сами за минутка и да изтърча до пекарницата за някоя кифла? Да не говорим за новата продавачка, дето съвсем наскоро е пристигнала от Реус — човек направо може да я изяде. Казва се Мария Виртудес 54 54 От исп. virtud — добродетел. — Бел.прев. , ама си е порочно момичето, въпреки името си. Тъкмо ще ви оставя да си поговорите на спокойствие, а?

Само за десет секунди Фермин изчезна като по чудо, поел към своята закуска и към срещата си с хубавицата. Двамата с Томас останахме насаме, обгърнати от мълчание, по-тежко и солидно от швейцарския франк.

— Томас — подех аз с пресъхнала уста. — Снощи сестра ти беше с мен.

Той ме гледаше, без дори да мигне. Преглътнах с мъка.

— Кажи нещо — рекох.

— Ти не си с всичкия си.

Измина една минута. От улицата долитаха неясни шумове. Томас държеше чашата си с кафе, все още непокътнато.

— Сериозно ли говориш? — попита той.

— Виждали сме се само веднъж.

— Това не е отговор.

— Имаш ли нещо против?

Той сви рамене.

— Трябва да си наясно какво вършиш. Ще престанеш ли да се виждаш с нея, само защото аз съм те помолил?

— Да — излъгах. — Но не ме моли за това.

Томас сведе глава.

— Ти не познаваш Беа — промълви той.

Замълчах. Изминаха още няколко минути, през които не разменихме дума, вторачени в сивите силуети, които се заглеждаха във витрината; молехме се някой от тях да се реши да влезе и да ни избави от това отровно мълчание. След малко Томас остави чашата си на тезгяха и тръгна към вратата.

— Отиваш ли си вече?

Той кимна.

— Ще се видим ли утре? — попитах. — Бихме могли да отидем на кино с Фермин, както преди.

Томас се спря на вратата.

— Ще ти го кажа само веднъж, Даниел, не наранявай сестра ми.

На излизане се размина с Фермин, който се връщаше натоварен с цяла торба кифли — все още вдигаха пара. Фермин се загледа след него, клатейки глава, докато приятелят ми се изгуби в здрача. Остави кифлите на тезгяха и ми предложи една крем-пита, току-що извадена от фурната. Отказах. Не бях в състояние да преглътна даже таблетка аспирин.

— Ще му мине, Даниел, ще видите. Тия неща са съвсем нормални между приятели.

— Не зная — промълвих аз.

С Фермин се срещнахме в седем и половина сутринта в неделя в кафене „Каналетас“. Той ме почерпи кафе с мляко и хлебчета, които, дори намазани с масло, донякъде приличаха на пемза. Обслужваше ни сервитьор, който носеше на ревера си значка на фалангист и имаше тънки като молив мустаци. Не спираше да си тананика нещо и когато го попитахме каква е причината за отличното му настроение, обясни, че предния ден е станал баща. Честитихме му и той настоя да ни подари по една пура, за да си я пушим през деня в чест на първородния му син. Казахме, че така и ще направим. Фермин го гледаше изкосо със свъсени вежди и аз заподозрях, че крои нещо.

Докато закусвахме, Фермин положи началото на детективските ни проучвания, като нахвърли загадката в най-общи линии.

— Всичко започва с искреното приятелство между две момчета, Жулиан Каракс и Хорхе Алдая, съученици от ранно детство, каквито сте вие с дон Томас. Години наред нещата се развиват добре. Неразделни приятели, пред които стои цял един живот. При все това в някакъв момент възниква конфликт, който нарушава тази дружба. Ако перифразираме салонните драматурзи, конфликтът носи женско име и се казва Пенелопе. Достойно за перото на Омир. Следвате ли ми мисълта?

Единственото, което ми хрумна в този миг, бяха последните думи, изречени от Томас предната нощ в книжарницата: „Не наранявай сестра ми.“ Почувствах, че ми се гади.