Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Поклатих глава и хукнах към тоалетната.

Повърнах закуската, вечерята и солидна част от гнева, който носех в себе си. Измих си лицето с ледената вода от чешмата и погледнах отражението си в замъгленото огледало, върху което някой бе надраскал с пастел „шибани фашисти.“ Когато се върнах на нашата маса, видях, че Фермин е на бара, където тъкмо плащаше сметката и говореше за футбол със сервитьора, който ни беше обслужил.

— По-добре ли сте? — попита моят приятел.

Кимнах.

— Паднало ви е кръвното — рече Фермин. — Я си вземете един „Сугус“, тия сладкиши всичко изцеряват.

Когато излязохме от кафенето, той настоя да си вземем такси до училището „Сан Габриел“ и да оставим метрото за друг ден, като изтъкна, че утрото е ярко като възпоменателна фреска, а тунелите са за плъхове.

— Такси до Сария ще ни струва цяло състояние — възразих аз.

— Спестовната банка на кретените черпи — заяви Фермин. — Оня патриот там ми върна рестото погрешно, така че ударихме кьоравото. А и вие сте на такъв хал, че не бива да пътувате под земята.

Така, снабдени с незаконно придобити средства, заехме позиция на един ъгъл в началото на Рамбла де Каталуня и зачакахме такси. Пропуснахме няколко, защото Фермин заяви, че щом сега му е паднало да се вози в автомобил, иска да е поне „Стюдбейкър“. Отне ни четвърт час да намерим превозно средство по негов вкус и когато то се появи, Фермин го спря с твърде маниерни жестове. Моят приятел настоя да се вози на предната седалка и това му даде възможност да завърже дискусия за московското злато и за Йосиф Сталин, който се оказа кумир и духовен водач — макар и от разстояние — на нашия шофьор.

— Три велики фигури имаше през тоя век: Долорес Ибарури, Манолете и Йосиф Сталин — провъзгласи таксистът, готов услужливо да ни предостави детайлно житие на бележития другар.

Аз пътувах удобно на задната седалка, безразличен към досадната реч, с отворен прозорец и наслаждавайки се на свежия въздух. Очарован, че се вози в „Стюдбейкър“, Фермин наливаше вода в мелницата на шофьора, като подчертаваше от време на време вълнуващата биография на съветския лидер с въпроси от съмнителен историографски интерес.

— Подочух, че много го мъчи простатата, откак глътнал костилка от мушмула, та сега може да пикае само ако някой му тананика „Интернационала“ — небрежно подхвърли Фермин.

— Фашистка пропаганда — изясни шофьорът, по-предан от всякога. — Другарят пикае като бик. На такъв дебит и Волга може да завиди.

Този политически дебат на високо равнище ни следваше през целия път, докато се движехме по Виа Аугуста към възвишенията. Денят започваше с прохладен бриз, който леко бръснеше ослепително синьото небе. Когато стигнахме улица „Гандушер“, шофьорът зави вдясно и започнахме бавното изкачване към Пасео де ла Бонанова.

Училището „Сан Габриел“ се издигаше сред една алея в горната част на тясна, лъкатушна улица, която тръгваше нагоре от булеварда. Тухлената фасада, надупчена от малки, заострени като кинжал прозорчета, напомняше очертанията на готически дворец, увенчан с арки и кули, които стърчаха като върхове на катедрала над горичка от яворови дървета. Измъкнахме се от таксито и влязохме в кичеста градина, осеяна с фонтани, от които стърчаха покрити с плесен херувимчета. Между дърветата се виеха каменни пътеки. Докато вървяхме към главния вход, Фермин ме осведоми за произхода на институцията с една от обичайните си поучителни лекции по обществена история.

— Сега може и да ви изглежда като мавзолея на Распутин, но в добрите си дни училището „Сан Габриел“ беше едно от най-престижните и недостъпни учебни заведения в Барселона. По времето на Републиката взе да запада, защото тогавашните новобогаташи, новите индустриалци и банкери, чиито отрочета години наред не бяха допускани тук, понеже фамилните им имена миришеха на ново, решиха да си създадат собствени училища, където да ги зачитат и където те на свой ред можеха да не допускат чуждите деца. Пара̀та е като всеки друг вирус: щом веднъж отрови душата на своя гостоприемник, тръгва да търси свежа кръв. В тоя свят фамилното име е по-нетрайно и от захаросан бадем. В добрите си времена — да речем приблизително между 1880 и 1930 г. — училището „Сан Габриел“ прие каймака на старите, утвърдени фамилии с издути портфейли. Алдая и сие са дошли на това злокобно място като пансионери, за да се побратимят със себеподобни, да ходят на литургия и да научат своята история, тъй че да могат да я повтарят до припадък.