Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Спомняте ли си да сте чували, че Микел се е оженил за някоя си Нурия Монфорт?

— Кой, Микел да се е оженил?

— Странно ли ви изглежда това?

— Предполагам, че не би трябвало да се учудвам, но… Не зная. Истината е, че от дълги години нямам никакви вести от Микел. Още отпреди войната.

— Да ви е споменавал някога името Нурия Монфорт?

— Не, никога. Изобщо не ми е казвал, че смята да се жени или че има годеница… Чуйте, съвсем не съм сигурен, че трябва да ви разправям всичко това. Става дума за лични работи, които Жулиан и Микел са споделяли с мен, като се подразбираше, че ще си останат между нас…

— Нима ще откажете на един син единствения шанс да разкрие миналото на баща си? — попита Фермин.

Отец Фернандо се разкъсваше между съмнението и — както ми се стори — желанието да си припомни, да възстанови онези изгубени дни.

— Предполагам, че след толкова години вече няма значение. Още си спомням деня, в който Жулиан ни разказа как се е запознал със семейство Алдая и как, без сам да разбере, това е променило живота му…

… През октомври 1914 г. един артефакт, който мнозина взели за пантеон на колела, спрял един следобед пред шапкарница „Фортуни“ на Ронда де Сан Антонио. От него слязла гордата, величествена и арогантна фигура на дон Рикардо Алдая, който по това време вече бил един от най-богатите хора не само в Барселона, но и в цяла Испания. Неговата текстилна империя обхващала търговските цитадели и колонии по протежението на всички каталонски реки. Дясната му ръка държала юздите на банките и поземлените имоти на половината провинция. Лявата — никога бездейна — дърпала конците на окръжните депутати, на градския съвет, различни министерства, епархията и пристанищната митническа служба.

Онзи следобед мъжът с пищни мустаци, царствени бакенбарди и открито чело, който вдъхвал страх у всички, се нуждаел от шапка. И тъй, той влязъл в магазина на дон Антони Фортуни, хвърлил бегъл поглед на помещението, погледнал отвисоко шапкаря и неговия помощник, младия Жулиан, и изрекъл следното: „Казаха ми, че от вашата работилница — макар по нищо да не си личи — излизат най-добрите шапки в Барселона. Есента се очертава доста неприятна и ще имам нужда от шест цилиндъра, дузина бомбета, ловджийски шапки и нещо, което да нося в Кралския двор в Мадрид. Записвате ли си, или очаквате да повторя?“

Това било началото на един труден и доходен процес, в който бащата и синът обединили усилията си, за да изпълнят поръчката на дон Рикардо Алдая. Жулиан, който четял вестници, бил съвсем наясно с положението на клиента и си казал, че не може да разочарова баща си тъкмо сега, в най-решителния и важен момент от неговата кариера. От мига, в който властникът влязъл в магазина му, шапкарят сякаш не стъпвал по земята от радост. Алдая обещал, че ако остане доволен, ще препоръча работилницата му на всичките си приятели. Това означавало, че от достойна, но скромна търговска фирма, шапкарница „Фортуни“ щяла да се издигне до най-висши сфери и да покрива главищата и главиците на депутати, кметове, кардинали и министри. Дните на онази седмица отлитали като насън. Жулиан не ходел на училище и прекарвал по осемнайсет, двайсет часа в работилницата в задното помещение. Баща му, изтощен от собствения си ентусиазъм, го прегръщал от време на време и даже го целувал, без да се замисли. Стигнал дотам, че подарил на жена си Софи рокля и чифт нови обувки — за пръв път от четиринайсет години. Шапкарят бил просто неузнаваем. Една неделя забравил да отиде на църква и същия следобед, преливащ от гордост, притиснал Жулиан до гърдите си и му казал просълзен: „Дядо ти щеше да се гордее с нас.“

Един от най-сложните процеси във вече изчезналата наука на шапкарството, както технически, така и политически, бил свързан с взимането на мерки. Дон Рикардо Алдая имал череп, който, по думите на Жулиан, бил доста грубоват и донякъде с формата на пъпеш. Шапкарят осъзнал трудностите в мига, в който зърнал лоба на великия мъж, и същата вечер, когато Жулиан казал, че тази глава му напомня някои участъци от масива на планините Монсерат, Фортуни не могъл да не се съгласи. „Татко, при цялото ми уважение, знаете, че стигне ли се до взимане на мерки, аз съм по-добър от вас, защото вие нервничите. Оставете това на мен.“ Шапкарят отстъпил на драго сърце и на следващия ден, когато Алдая пристигнал със своя „Мерцедес Бенц“, Жулиан го посрещнал и го отвел в работилницата. Щом разбрал, че едно четиринайсетгодишно момче ще му вземе мерките, Алдая се разярил: „Ама какво е това? Някакво си хлапе? Майтап ли си правите с мен?“ Жулиан, който осъзнавал общественото положение на клиента си, но ни най-малко не се смущавал от него, отвърнал: „За майтап не знам, господин Алдая, но нещо трябва да се направи, че това ваше теме изглежда като бикоборска арена и ако не побързаме да ви измайсторим комплект от шапки, хората ще бъркат главата ви с уличния план на Барселона.“ При тези думи на Фортуни му се приискало да потъне вдън земя. Алдая безстрашно впил поглед в Жулиан. После, за всеобщо удивление, прихнал да се смее така, както не се бил смял от години.