Карлос Сафон - Сянката на вятъра

„Далече ще стигне това ваше момче, Фортунато“ — заявил Алдая, който така и не успял да запомни фамилията на шапкаря.

Ето как се изяснило, че на дон Рикардо Алдая до гуша му било дошло всички да се боят от него, да го ласкаят и да лягат в краката му като изтривалки. Той презирал подлизурковците, страхливците и всички, които проявявали някаква слабост, била тя физическа, умствена или нравствена. Когато се сблъскал с едно скромно момче, едва чирак, който имал куража и остроумието да му се присмее, Алдая решил, че наистина е улучил идеалната шапкарница и удвоил поръчката си. Същата седмица охотно идвал всеки ден, така че Жулиан да му взима мерки и да изпробва различни модели върху него. Антони Фортуни с почуда наблюдавал как този главатар на каталонското общество се залива от смях, слушайки шегите и историите на сина, който за него самия оставал непознат — та нали шапкарят не разговарял с това момче, а и то години наред не давало никакви признаци, че има чувство за хумор. В края на седмицата Алдая отвел бащата настрана, в един ъгъл на магазина, за поверителен разговор.

— Вижте, Фортунато, тоя ваш син е истински талант, а вие го държите тук да обира паяжините на това нищо и никакво дюкянче, докато пукне от скука.

— Това е добър занаят, дон Рикардо, и момчето проявява известна сръчност, макар че му липсват обноски.

— Глупости. Кое училище посещава?

— Ами кварталното училище…

— Това е фабрика за производство на черноработници. Когато човек е млад, талантът, геният, ако щете, трябва да се развива, иначе излиза от пътя и погубва онзи, който го притежава. Той има нужда от насока, от подкрепа. Разбирате ли ме, Фортунато?

— Заблуждавате се по отношение на сина ми. Че какъв гений е той? Едвам си връзва оценките по география… учителите му ми казват, че е вятърничав и няма никакви обноски, досущ като майка си, а тук поне винаги ще има почтена работа и…

— Фортунато, отегчавате ме. Още днес ще отида да се срещна с ръководството на училище „Сан Габриел“ и ще ги уведомя, че трябва да приемат сина ви в същия клас, в който е и първородният ми син Хорхе. Да сторя по-малко от това би било проява на скъперничество.

Очите на шапкаря едва не изпаднали от орбитите. Училището „Сан Габриел“ било развъдник, в който се отглеждал кайманът на висшето общество.

— Но, дон Рикардо, аз не съм в състояние да финансирам…

— Никой не иска от вас да плащате каквото и да било. За образованието на момчето ще имам грижата аз. Вие, като баща, трябва само да дадете съгласието си.

— Има си хас, разбира се, че съм съгласен, но…

— Значи няма какво повече да говорим. Стига и Жулиан да приеме, естествено.

— Той ще направи каквото му се каже, то се знае.

В този момент от разговора Жулиан се подал от задната стая с калъп за шапка в ръце.

— Дон Рикардо, когато сте готов…

— Кажи ми, Жулиан, какво ще правиш днес следобед? — попитал Алдая.

Момчето стояло и гледало ту баща си, ту индустриалеца.

— Ами ще помагам на баща ми тук, в дюкяна.

— И какво друго?

— Мислех да отида до библиотеката…

— Обичаш книгите, нали?

— Да, господине.

— Чел ли си Конрад? „Сърцето на мрака“?

— Три пъти.

Шапкарят се навъсил, напълно объркан.

— И кой е тоя Конрад, ако мога да знам?

Алдая го накарал да млъкне с един жест, който сякаш бил отработен, за да всява тишина сред събрания на акционери.

— У дома имам библиотека с четиринайсет хиляди книги, Жулиан. На младини четях много, ала сега вече не ми остава време. Като се замисля, имам три екземпляра с автографи от самия Конрад. Синът ми Хорхе и насила не може да бъде вкаран в библиотеката. Единственият човек, който разсъждава и чете в моя дом, е дъщеря ми Пенелопе, така че всички тези книги просто се похабяват. Би ли искал да ги видиш?

Жулиан кимнал, загубил дар слово. Шапкарят наблюдавал сцената с тревожно чувство, което сам не можел да определи. Споменатите имена му били непознати. Романите, както цял свят знаел, били предназначени за жените и за безделниците. „Сърцето на мрака“ му звучало най-малкото като смъртен грях.

— Фортунато, вашият син идва с мен. Искам да го запозная с моя Хорхе. Не се безпокойте, по-късно ще ви го върнем. Кажи, момче, возил ли си се някога в „Мерцедес Бенц“?

Жулиар заключил, че това ще да е името на величествената грамада, с която се придвижвал индустриалецът, и поклатил глава.

— Ами значи вече ти е време. То е като да отидеш в рая, без да се налага да умираш.