Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Същата сутрин един служител на моргата, Мануел Гутиерес Фонсека, ми се обади в издателството. Господин Гутиерес Фонсека ми обясни, че тялото на някой си Жулиан Каракс било откарано в моргата. Когато сравнил паспорта на покойника с името на автора на книгата, открита у него, служителят, подозирайки ако не явно нарушение на правилника, то най-малкото известно нехайство от страна на полицията, сметнал за свой морален дълг да се обади на издателите, за да ги осведоми за станалото. Едва не умрях, докато го слушах. Първото, което си помислих, бе, че това е някакъв капан, устроен от Фумеро. Господин Гутиерес Фонсека се изразяваше с типичната прецизност на съвестен обществен служител, но в гласа му се долавяше още нещо, нещо, което и той самият надали би могъл да обясни. Бях приела обаждането в кабинета на господин Кабестани. Слава Богу, Алваро бе излязъл да обядва и аз бях сама, иначе трудно щях да му обясня сълзите си и треперенето на ръцете, докато държах телефона. Гутиерес Фонсека каза, че е сметнал за уместно да ни информира за станалото.

Благодарих му за обаждането с фалшивата формалност на този род разговори. Щом оставих слушалката, затворих вратата на кабинета и захапах юмруците си, за да не закрещя. Измих си лицето и незабавно се прибрах вкъщи, като оставих на Алваро съобщение, че не се чувствам добре и че на следващия ден ще отида по-рано на работа, за да наваксам с кореспонденцията. На улицата трябваше да полагам усилия, за да не тичам, а да вървя с пестеливи крачки, с онова анонимно и сиво спокойствие на хората, които нямат тайни. Когато пъхнах ключа във вратата на апартамента, осъзнах, че ключалката е била разбита. Замръзнах на място. Някой полека завъртя дръжката отвътре. Запитах се дали ще умра така, на едно тъмно стълбище, без да узная какво е станало с Микел. Вратата се отвори и видях тъмните очи на Жулиан Каракс. Бог да ми прости, но в този миг се почувствах отново жива и благодарих на небесата, че ми връщат Жулиан вместо Микел.

Сляхме се в една безкрайна прегръдка, но когато потърсих устните му, Жулиан се отдръпна и сведе поглед. Затворих вратата, улових го за ръка и го поведох към спалнята. Легнахме на кревата, прегърнати мълчаливо. Свечеряваше се и сенките в апартамента пламнаха в пурпурно. В далечината се чуваха откъслечни изстрели, както всяка нощ, откак бе избухнала войната. Жулиан плачеше, отпуснал глава на гърдите ми, и аз почувствах как ме наляга една умора, която думите са безсилни да опишат. По-късно, когато нощта се спусна, устните ни се намериха и под прикритието на напрегнатия мрак се освободихме от дрехите, които миришеха на страх и на смърт. Исках да си спомня Микел, но огънят на онези ръце върху корема ми открадна целия ми срам и мъка. Исках да се изгубя безвъзвратно в тях, макар и да знаех, че призори, изтощени и може би сразени от презрение към себе си, не бихме могли да се погледнем в очите, без да се запитаме що за хора сме станали.

Събуди ме тропането на дъжда по покрива на разсъмване. Леглото бе празно, стаята — окъпана в сива светлина.

Заварих Жулиан да седи пред бюрото, което бе принадлежало на Микел, и да милва клавишите на пишещата му машина. Вдигна очи и ми отправи онази хладна и далечна усмивка, която казваше, че той никога няма да бъде мой. Прииска ми се да изплюя истината в лицето му, да го нараня. Щеше да е толкова лесно — да му разкрия, че Пенелопе е мъртва. Че той живее от лъжи. Че аз сега съм всичко, което му е останало на тоя свят.

— Не биваше да се връщам в Барселона — промълви той, клатейки глава.

Коленичих до него.

— Онова, което търсиш, не е тук, Жулиан. Хайде да се махнем. Само двамата. Далече оттук. Докато има още време.

Жулиан ме изгледа продължително, без да мигне.

— Ти знаеш нещо, което не си ми казала, нали? — попита той.

Поклатих глава и преглътнах с мъка. Жулиан само кимна.

— Тази нощ ще се върна там.

— Жулиан, моля те…

— Трябва да се уверя.

— Тогава и аз ще дойда с теб.

— Не.

— Последния път, когато останах да чакам тук, изгубих Микел. Отидеш ли ти, отивам и аз.

— Това няма нищо общо с теб, Нурия. То е нещо, което засяга само мен.

Запитах се дали наистина не осъзнава колко ме нараняват думите му, или просто не го е грижа.

— Така си мислиш ти — рекох.

Опита се да ме погали по бузата, но аз отблъснах ръката му.

— Би трябвало да ме ненавиждаш, Нурия. Това ще ти донесе повече късмет!

— Зная.

Прекарахме деня навън, далече от потискащия мрак на апартамента, който още миришеше на топли чаршафи и влажна кожа. Жулиан искаше да види морето. Придружих го до квартала Ла Барселонета и двамата повървяхме по почти пустия плаж — пясъчен мираж, който се губеше в маранята. Седнахме на пясъка близо до брега, както правят децата и старците. Жулиан се усмихваше безмълвно — явно си спомняше нещо.