Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— … Освен сънищата.

Усмихнали се един на друг за последен път. Жулиан му подал паспорта си. Микел го пъхнал до екземпляра от „Сянката на вятъра“, който носел в джоба на палтото си от деня, когато го получил.

— До скоро — прошепнал Жулиан.

— Не бързай. Аз ще чакам.

Точно в мига, в който тримата полицаи се обърнали към приятелите, Микел станал от масата и тръгнал към тях. Отначало видели само един блед, треперещ човек, сякаш пред прага на смъртта, който им се усмихвал, а в ъгълчетата на тънките му, безжизнени устни имало избила кръв. Когато забелязали револвера в дясната му ръка, Микел вече бил едва на три метра от тях. Един от тях се канел да извика, но първият изстрел му отнесъл долната челюст. Безжизненото тяло паднало на колене в нозете на Микел. Другите двама полицаи вече били извадили оръжията си. Вторият изстрел пронизал стомаха на онзи, който изглеждал по-възрастен. Куршумът разцепил гръбнака му надве и разпилял шепа вътрешности върху бара. Микел нямал време да стреля трети път. Последният полицай вече го бил взел на прицел. Усетил оръжието в ребрата си, върху сърцето, и стоманените очи на мъжа, пламнали от паника.

— Не мърдай, кучи сине, или ти се заклевам, че ще те разпоря надве.

Микел се усмихнал и бавно вдигнал револвера към лицето на агента. Онзи едва ли имал повече от двайсет и пет години и устните му треперели.

— Кажи на Фумеро от името на Каракс, че си спомням моряшкото му костюмче.

Не почувствал болка, нито огън. Изстрелът, подобно на приглушен удар, който отнесъл със себе си звука и цвета на нещата, го запратил към прозореца. Когато минал през стъклото и забелязал, че силен студ плъзва по гърлото му, а светлината изчезва като прах, отвеян от вятъра, Микел Молинер обърнал поглед за последен път и видял приятеля си Жулиан да тича надолу по улицата. Микел бе на трийсет и шест години — повече, отколкото се бе надявал да живее. Преди да рухне върху тротоара, осеян с окървавени стъкла, вече бил мъртъв.

Онази нощ, когато Жулиан се изгубил в мрака, един неидентифициран фургон пристигнал в отговор на обаждането на полицая, който убил Микел. Никога не научих името му, а и не мисля, че той самият е разбрал кого е убил. Подобно на всички войни, били те лични или мащабни, и тази война бе като марионетен театър. Двама мъже отнесли телата на мъртвите агенти и се постарали да втълпят на управителя на заведението, че е най-добре да забрави за станалото, ако не иска да си има сериозни проблеми. Никога не подценявай таланта да се забравя, който войните пробуждат, Даниел. Трупът на Микел бил изоставен в една уличка на квартала Равал дванайсет часа по-късно, за да не може да се направи връзка между неговата смърт и тази на двамата полицаи. Когато тялото най-сетне попаднало в моргата, той вече бил мъртъв от два дена. Преди да излезе, Микел бе оставил всичките си документи у дома. Служителите на моргата открили у него само един сериозно пострадал паспорт на името на Жулиан Каракс и екземпляр от „Сянката на вятъра“. От това полицията заключила, че убитият е Каракс. Паспортът все още посочвал като местожителство апартамента на семейство Фортуни на Ронда де Сан Антонио.

По това време новината достигнала и до ушите на Фумеро, който отишъл в моргата, за да се сбогува с Жулиан. Там се натъкнал на шапкаря, доведен от полицията, за да идентифицира тялото. Господин Фортуни, който от два дена не бил виждал сина си, се страхувал от най-лошото. Когато познал в мъртвеца онзи мъж, който едва преди седмица потропал на вратата му, за да разпитва за Жулиан (и когото шапкарят взел за някой от копоите на Фумеро), побягнал с крясъци оттам. Полицията изтълкувала тази реакция като знак, че е разпознал тялото. Фумеро, който присъствал на сцената, се приближил до трупа и го разгледал мълчаливо. От седемнайсет години не бил виждал Жулиан. Когато познал Микел Молинер, само се усмихнал и подписал съдебния доклад, потвърждаващ, че въпросното тяло е на Жулиан Каракс. После наредил незабавно да го погребат в общ гроб в Монжуик.

Дълго време се чудех защо на Фумеро му е трябвало да постъпи така. Но това всъщност идеално отговаряше на неговата логика. Умирайки със самоличността на Жулиан, Микел неволно бе предоставил на Фумеро съвършеното алиби. От този миг нататък Жулиан Каракс не съществуваше. Не би могла да се открие никаква официална връзка между Фумеро и човека, когото той се надяваше рано или късно да намери и убие. Беше военно време и малцина биха търсили обяснение за смъртта на някого, който нямаше дори и име. Жулиан бе изгубил самоличността си. Бе се превърнал в сянка. Прекарах два дена вкъщи, като чаках Микел или Жулиан и си мислех, че ще полудея. На третия ден, понеделник, отидох на работа в издателството. Господин Кабестани бе постъпил в болница няколко седмици преди това и нямаше да се върне в офиса си. Най-големият му син, Алваро, се бе нагърбил с бизнеса. Не казах нищо на никого — нямаше към кого да се обърна.