Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Той кимна безсилно. Слязохме отново и когато се озовахме на долния етаж, Жулиан се отправи към библиотеката. Лавиците бяха празни, камината — задръстена с отпадъци. Мъртвешки бледите стени трепкаха под диханието на пламъка. Кредиторите и лихварите бяха успели да отнесат оттук всичко, което сега сигурно се губеше в лабиринта на някое сметище.

— Върнал съм се напразно — шепнеше Жулиан.

Така е по-добре, мислех си. Броях секундите, които ни деляха от вратата. Ако успеех да го отдалеча от това място, което му даваше само шепа празнота, може би все още имахме шанс. Оставих Жулиан да попие добре разрухата на мястото, да пречисти спомените си.

— Трябваше да се върнеш и да го видиш отново — казах аз. — Сега вече знаеш, че тук няма нищо. Това е просто една стара и необитаема къща, Жулиан. Да си вървим у дома.

Погледна ме пребледнял и кимна. Хванах го за ръката и тръгнахме по коридора, който водеше към изхода. Процепът светлина, която проникваше отвън, бе едва на пет-шест метра. Вече долавях мириса на плевелите и ситния дъждец във въздуха. Тогава усетих, че ръката на Жулиан се изплъзна от моята. Спрях и се обърнах, за да го видя замръзнал на място, впил поглед в мрака.

— Какво има, Жулиан?

Не ми отговори. Взираше се като омагьосан в гърлото на един тесен коридор, който водеше към кухненските помещения. Отидох натам и надникнах в мрака, одраскан от синия пламък на запалката. Вратата в края на коридора бе зазидана със стена от червени тухли, грубо слепени с хоросан, който избиваше като кръв през пролуките. Не разбирах напълно какво означаваше това, но усетих студ, от който чак дъхът ми секна. Жулиан бавно закрачи натам. Всички други врати по коридора — изобщо из цялата къща — бяха отворени, със свалени дръжки и ключалки. Всички освен тази. Преграда от червени тухли, скрита в дъното на мрачен, потаен коридор. Жулиан сложи длани върху алената глина.

— Жулиан, моля те, хайде да си вървим…

Ударът на юмрука му по тухлената стена изтръгна глухо ехо от другата страна. Стори ми се, че видях как му треперят ръцете, когато сложи запалката на пода и ми направи знак да се дръпна няколко крачки назад.

— Жулиан…

Първият ритник донесе дъжд от червеникав прах. Жулиан се нахвърли отново. Стори ми се, че чух как костите му изпращяха, но той не се смути. Удряше стената отново и отново, с яростта на затворник, който си пробива път към свободата. Юмруците и ръцете му вече кървяха, когато първата тухла се строши и падна от другата страна. С окървавени пръсти Жулиан се помъчи да разшири онази дупка в мрака. Пъхтеше от изтощение, обзет от някакъв бяс, на какъвто не бях допускала, че е способен. Една по една, тухлите поддаваха и накрая стената рухна. Жулиан се спря, плувнал в студена пот и с издрани ръце. Вдигна запалката и я сложи в края на една от тухлите. От другата страна се издигаше дървена врата с изображения на ангели, гравирани по нея. Жулиан погали дървените релефи, сякаш разчиташе някакви йероглифи. Вратата се отвори под натиска на ръцете му.

Синкав мрак, плътен и лепкав, струеше от другата страна. Малко по-нататък се долавяха очертанията на стълбище. Черни каменни стъпала се спускаха надолу и се губеха в сенките. Жулиан се обърна за миг и очите ни се срещнаха. Съзрях в неговите страх и отчаяние, сякаш долавяше какво се крие в мрака. Поклатих глава, отправяйки безмълвна молба да не слиза долу. Той се обърна, сразен, и се гмурна в тъмата. Надникнах през тухлената рамка и го видях да се спуска по стъпалата, като почти се олюляваше. Пламъкът трепкаше, превърнал се в прозрачносин полъх.

— Жулиан?

До мен достигна само тишина. Виждах сянката на Жулиан, замръзнал неподвижно в долния край на стълбата. Прекрачих тухления праг и слязох по стъпалата. Озовах се в правоъгълно помещение с мраморни стени. От него лъхаше силен, пронизващ студ. Двете надгробни плочи бяха покрити с воал от паяжини, който се разпадна като изгнила коприна под пламъка на запалката. Белият мрамор бе набразден с черни сълзи от влага, които изглеждаха като кръв, избила от пукнатините, оставени от длетото на гравьора. Плочите лежаха една до друга като здраво свързани проклятия.

† †

ПЕНЕЛОПЕ АЛДАЯ ДАВИД АЛДАЯ

1902–1919 1919

Много пъти съм се замисляла за онзи безмълвен миг, мъчейки се да си представя какво ли е почувствал Жулиан при откритието, че жената, която бе очаквал седемнайсет години, е мъртва, че с нея си е отишло и детето им, че бленуваният живот, с неговото неповторимо дихание, никога не е съществувал. Мнозинството от нас имаме щастието или нещастието да виждаме как животът ни се руши малко по малко — тъй бавно, че почти не забелязваме. При Жулиан тази увереност дойде за броени секунди. За миг си помислих, че ще хукне нагоре по стълбите, ще избяга от това прокълнато място и никога повече няма да го видя. Така навярно щеше да е по-добре.