Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Когато казах на Жулиан, че съм я продала, се боях, че може да избухне. Той обаче каза само, че съм постъпила правилно и че никога не я е заслужавал. Един ден — един от многото дни, в които излизах да си търся работа — се върнах у дома и видях, че Жулиан го няма. Не се прибра чак до зори. Когато го попитах къде е бил, просто изпразни джобовете на палтото си (което преди принадлежеше на Микел) и остави шепа пари на масата. Оттогава започна да излиза почти всяка нощ. В мрака, скрит под шапка и шал, с ръкавици и шлифер, той бе просто още една сянка. Никога не ми казваше къде отива; почти винаги донасяше пари или накити. Спеше сутрин, седнал с изправен гръб на креслото, с отворени очи. Веднъж намерих нож в един от джобовете му. Беше двуостър нож с автоматична пружина. По острието имаше тъмни петна.

Някъде по това време почнах да дочувам из улиците разни истории за някакъв тип, който нощно време разбивал витрините на книжарниците и горял книги. В други случаи загадъчният вандал се промъквал в нечия библиотека или кабинет на колекционер. Винаги отнасял два-три тома, които впоследствие изгарял. През февруари 1938 г. отидох в една антикварна книжарница, за да попитам дали е възможно да се намери някоя книга от Жулиан Каракс на пазара. Собственикът ми отвърна, че не е: някой се грижел те да изчезнат. Той самият имал две такива книги, но ги продал на едни много странен индивид, който криел лицето си, а говорът му бил почти неразбираем.

— До неотдавна имаше малък брой екземпляри в частни колекции, тук и във Франция, но много колекционери вече гледат да се избавят от тях. Страхуват се — рече той, — и не мога да ги обвиня за това.

Понякога Жулиан отсъстваше по цели дни, а скоро взе да изчезва за седмица и повече. Излизаше и се връщаше винаги нощем. Всеки път носеше пари. Никога не ми даваше обяснения, или ако все пак решеше да го стори, се впускаше в някакви безсмислени подробности. Разправяше, че е бил във Франция: Париж, Лион, Ница. Понякога от Франция пристигаха писма, адресирани до Лаин Кубер. Те неизменно бяха от антикварни книжари или колекционери; някой бил открил изгубен екземпляр от творба на Жулиан Каракс. Тогава той изчезваше досущ като вълк и се връщаше след няколко дни, пръскайки миризма на изгоряло и на ненавист.

Именно по време на едно от тези отсъствия срещнах шапкаря Фортуни да броди умислен из двора на катедралата. Все още ме помнеше от оня път, когато бяхме отишли с Микел да го разпитваме за сина му преди две години. Отведе ме настрани и ми каза поверително, че бил сигурен, че Жулиан е жив и се крие някъде; подозирал обаче, че синът му не може да влезе в контакт с нас по причина, която не успявал да отгатне. „Цялата работа сигурно има нещо общо с тоя бездушен тип Фумеро“. Казах му, че и аз имам същото чувство. Военните години се оказаха много благоприятни за Фумеро. Съюзниците му се меняха от месец на месец; от анархистите премина към комунистите, а от тях към всеки, който му паднеше. Провъзгласяваха го за шпионин, полицейска хрътка, герой, убиец, заговорник, интригант, спасител или демиург. Това нямаше особено значение. Важното бе, че всички се бояха от него. Всички искаха да е на тяхна страна. Навярно защото бе прекалено зает с интригите на военна Барселона, Фумеро като че ли бе забравил за Жулиан. По всяка вероятност и той като шапкаря си въобразяваше, че Жулиан вече е избягал и е извън неговия обсег.

Господин Фортуни ме попита дали съм стара приятелка на сина му; отговорих утвърдително. Тогава ме помоли да му разкажа някои неща за Жулиан, за човека, в който се бе превърнал, защото той самият, както печално ми призна, всъщност не го познавал. „Животът ни раздели, знаете ли?“ Каза ми, че обиколил всички книжарници в Барселона, за да търси романите на Жулиан, но не било възможно да се намерят. Чул, че някакъв побъркан тип ги издирвал най-старателно из целия град и после ги горял. Фортуни беше убеден, че виновникът е Фумеро. Аз не възразих. Излъгах го, колкото можах — не зная дали от жалост, или от злоба. Казах му, че според моите сведения Жулиан се е върнал от Париж, че е добре и със сигурност е много привързан към шапкаря Фортуни и щом обстоятелствата позволят, ще отиде пак при него. „За всичко е виновна тая война“ — оплака се шапкарят, — „тя съсипва всичко.“ Преди да се сбогуваме, той настоя да ми даде своя адрес и този на бившата си съпруга, Софи, с която отново бил във връзка след дългогодишни „недоразумения“. Софи понастоящем живеела в Богота с един лекар, който се радвал на голям престиж. Ръководела собствена музикална школа и често пишела на Фортуни, за да го разпитва за Жулиан.