Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Нищо не подхранва забравата по-добре от войната, Даниел. Всички си мълчим, докато се мъчат да ни убедят, че онова, което сме видели, което сме сторили, което сме научили за себе си и за другите, е просто илюзия, нетраен кошмар. Войните нямат памет и никой не дръзва да ги проумее, докато не останат гласове, които да разказват за станалото, докато не дойде оня миг, когато вече не ги познаваме и те се завръщат, с друго лице и друго име, за да погълнат и оцелялото.

По това време на Жулиан почти не му бяха останали книги за горене. Това бе едно развлечение, преминало вече в по-висша инстанция. Смъртта на баща му, за която никога не разговаряхме, го бе превърнала в инвалид; яростта и омразата, които го изгаряха в началото, вече бяха угаснали. Живеехме със слухове, усамотено. Знаехме, че Фумеро е предал всички, които му бяха помагали да се издигне по време на войната, и че сега служи на победителите. Говореше се, че той лично екзекутира с изстрел в устата главните си съюзници и покровители в килиите на крепостта Монжуик. Механизмът на забравата се задейства още в същия ден, в който млъкнаха оръжията. В онези дни научих, че нищо не всява по-голям страх от един герой, който е оживял, за да разкаже своята история, да разкаже онова, което падналите край него никога не биха могли да разправят. Седмиците, които последваха падането на Барселона, бяха неописуеми. Тогава се проля толкова кръв, колкото по време на сраженията, или даже повече — ала тайно, тихомълком. Когато мирът най-сетне дойде, намирисваше на оня мир, който обгръща затворите и гробищата — саван от мълчание и срам, гниещ вечно в душата. Нямаше чисти ръце, нито невинни погледи. Всички, които бяхме там, всички без изключение, ще отнесем тази тайна в гроба си.

Сред подозрения и ненавист спокойствието полека се възвръщаше, но Жулиан и аз живеехме в крайна мизерия. Бяхме похарчили всички спестявания, както и плячката от нощните похождения на Лаин Кубер, а вкъщи вече нямаше нищо за продаване. Аз отчаяно си търсех работа като преводачка, машинописка или чистачка, но някогашната ми служба при Кабестани явно ме бе белязала като нежелателна личност. Хората бяха подозрителни. Един държавен служител с лъскав костюм, напомадена коса и тънки мустачки — един от стотиците, които през ония месеци сякаш изпълзяваха изпод камъните — направо ми намекна, че привлекателно момиче като мен няма защо да прибягва до такива скучни задачи. Съседите, които чистосърдечно приемаха моята история, че се грижа за клетия си съпруг Микел, осакатен и обезобразен по време на войната, ми даваха мляко, сирене или хляб, понякога даже осолена риба или наденици, изпратени от роднините им на село. След месеци на немотия, убедена, че ще мине много време, докато успея да си намеря работа, реших да използвам стратегия, която заимствах от един Жулианов роман.

Писах на майката на Жулиан в Богота от името на измислен новоизлюпен адвокат, с когото покойният господин Фортуни уж се бе консултирал през последните си дни, за да сложи в ред делата си. Осведомих я, че тъй като шапкарят е починал, без да остави завещание, наследството му, което включваше апартамента на Ронда де Сан Антонио и дюкяна, намиращ се в същата сграда, сега теоретично е собственост на сина му Жулиан, който по всеобщи предположения живее в изгнание във Франция. И понеже правото на наследяване не беше осъществено, а тя се намираше в чужбина, адвокатът (когото кръстих Хосе Мария Рекехо в памет на първото момче, целунало ме по устата) я молеше да го упълномощи, за да предприеме необходимите процедури за прехвърлянето на собствеността на името на сина й Жулиан, с когото възнамерявал да се свърже чрез испанското посолство в Париж. До приключването на процедурите адвокатът добиваше временно владение на въпросната собственост, както и известна финансова компенсация. Той я молеше също да влезе във връзка с управителя на сградата, за да го инструктира да изпрати нужните документи, както и средствата за покриване на разходите по прехвърлянето, в кантората на адвоката Рекехо, на чието име открих пощенска кутия с фиктивен адрес — адресът на стар, неизползван гараж на две пресечки от порутеното имение на Алдая. Надявах се, че — заслепена от възможността да помогне на Жулиан и отново да установи връзка с него — Софи няма да се усъмни в тая юридическа галиматия и ще се съгласи да ни помогне, особено като се имаше предвид благоприятната й ситуация в далечна Колумбия.

Няколко месеца по-късно управителят на сградата започна да получава ежемесечен паричен превод, покриващ разходите по апартамента на Ронда де Сан Антонио и хонорарите на адвокатската фирма на Хосе Мария Рекехо, които той впоследствие изпращаше под формата на открит чек до пощенска кутия 2321 в Барселона, точно както го бе помолила Софи Каракс в кореспонденцията си. Скоро забелязах, че управителят самоволно си задържа процент от сумата всеки месец, но предпочетох да си замълча. Така и той беше доволен и не задаваше въпроси за това толкова удобно споразумение. С останалото Жулиан и аз успявахме да оцелеем. Тъй минаваха годините — ужасни, безнадеждни. С времето ми се удаде да си намеря работа като преводачка. Никой вече не си спомняше за Кабестани и хората възприеха политика на опрощение; старите вражди и съперничества бързо се забравяха. Аз обаче живеех с постоянния страх, че на Фумеро може пак да му хрумне да разравя миналото и да поднови преследването на Жулиан. Понякога се убеждавах, че това няма да стане, че той сигурно отдавна го смята за мъртъв или го е забравил. Фумеро вече не беше предишният главорез. Сега бе обществена фигура, човек с блестяща кариера при фашисткия режим и не можеше да си позволи лукса да преследва призрака на Жулиан Каракс. Друг път се събуждах посред нощ, с разтуптяно сърце и плувнала в пот, мислейки, че полицията тропа на вратата. Боях се, че някой от съседите може да се усъмни в този мой болен съпруг, който никога не излизаше от къщи, който понякога плачеше и блъскаше по стените като луд, и да ни издаде в полицията. Боях се, че Жулиан може отново да избяга, да тръгне пак на лов за своите книги, за да изгори и малкото, което бе останало от неговата същност, и така да заличи окончателно всеки знак, че някога е съществувал. Покрай толкова много страхове забравих, че остарявам, че животът си минава, а аз съм пожертвала младостта си, за да обичам един човек с погубена душа, едва ли не призрак.