Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Годините обаче минаваха в мир. Колкото по-безсъдържателно е времето, толкова по-бързо тече. Безсмисленият живот профучава покрай тебе като влак, който не спира на твоята гара. Междувременно белезите от войната волю-неволю заздравяваха. Намерих си работа в няколко издателства. Прекарвах по-голямата част от деня извън къщи. Имах безименни любовници — отчаяни лица, на които се натъквах в някое кино или в метрото и с които споделях самотата си. После нелепо се терзаех, разкъсвана от вина, и щом видех Жулиан, ми се доплакваше и се кълнях пред себе си, че никога вече няма да му изменя — сякаш му дължах нещо. В автобусите или на улицата понякога се улавях, че се заглеждам в по-млади от мен жени, които водеха дечица за ръка. Изглеждаха щастливи или спокойни, сякаш малките, беззащитни създания запълваха всички празноти в живота. Тогава си спомнях за дните, в които и аз се бях виждала във фантазиите си като една от тези жени — с дете на ръце, дете от Жулиан. После пък си спомнях за войната и за факта, че онези, които я разпалиха, също някога са били деца.

Един ден, точно когато вече си мислех, че светът ни е забравил, някакъв тип се появи у дома. Беше млад и зелен, неопитен хлапак, който се изчервяваше, щом ме погледнеше в очите. Бе дошъл с въпроси за господин Микел Молинер — уж правел рутинно актуализиране на някакъв архив на Колежа по журналистика. Каза, че господин Молинер би могъл да получава ежемесечна пенсия, но за да се уреди това, трябвало най-напред да се актуализират някои данни. Отговорих му, че господин Молинер не живее тук още от началото на войната, че е заминал за чужбина. Хлапакът рече, че много съжалява, и си тръгна с мазна усмивка на пъпчивото лице — лице на млад доносник. Разбрах, че Жулиан трябва непременно да изчезне от моя апартамент още същата нощ. По това време той вече почти се бе стопил. Беше станал послушен като дете и целият му живот сякаш зависеше от ония мигове, които прекарвахме заедно някоя вечер, докато слушахме музика по радиото, а той държеше ръката ми и я галеше мълчаливо.

Същата нощ взех ключовете от апартамента на Ронда де Сан Антонио, които управителят на сградата бе изпратил на несъществуващия адвокат Рекехо, и придружих Жулиан до дома, където бе израснал. Настаних го в стаята му и обещах да се върна на следващия ден, като му напомних, че трябва да сме много предпазливи.

— Фумеро пак те търси — казах.

Той кимна вяло, сякаш не си спомняше или вече не го беше грижа кой е Фумеро. Така изминаха няколко седмици. Нощно време ходех в апартамента, винаги след полунощ. Разпитвах Жулиан какво е правил през деня, а той ме гледаше неразбиращо. Прекарвахме заедно нощта, прегърнати, а на разсъмване аз си тръгвах, обещавайки да се върна колкото се може по-скоро. На излизане винаги заключвах вратата на апартамента. Жулиан нямаше копие от този ключ. Предпочитах да стои там като затворник, вместо да е мъртъв.

Никой друг не се отби вкъщи да ме разпитва за съпруга ми, но аз се постарах да пусна мълва из квартала, че Микел е във Франция. Изпратих няколко писма до испанското консулство в Париж, в които казвах, че ми е известно, че испанският гражданин Жулиан Каракс се намира в града и молех да ми окажат съдействие, за да го открия. Предполагах, че рано или късно тези писма ще се озоват в подходящите ръце. Взех всевъзможни предпазни мерки, но знаех, че всичко е въпрос на време. Хората като Фумеро никога не престават да мразят. В тяхната ненавист няма никакъв смисъл, никаква логика; те мразят така естествено, както дишат.

Апартаментът на Ронда де Сан Антонио беше на последния етаж. Установих, че на стълбището имаше врата, която водеше към терасата на покрива. Терасите на цялата пресечка образуваха мрежа от заграждения, разделени от стени, високи едва метър; там обитателите на сградите — ходеха да простират прането си. Скоро открих една постройка в другия край на пресечката, чиято фасада гледаше към улица „Хоакин Коста“; лесно можех да се кача на покривната й тераса, а оттам да прескоча стената и да стигна до сградата на Ронда де Сан Антонио, без някой да ме види да влизам или да излизам от нея. Веднъж получих писмо от управителя, в което ми съобщаваше, че някои съседи чували шумове, идващи от апартамента на Фортуни. Отговорих от името на адвоката Рекехо, че се е случвало някой член на кантората да отиде да потърси книжа и документи в жилището, тъй че тревогата е излишна — въпреки че шумовете се разнасяли през нощта. Добавих забележка, която загатваше, че между господа — счетоводители и адвокати — една тайна ергенска квартира е нещо, което високо се цени. Управителят, демонстрирайки професионална солидарност, ми отговори да не се притеснявам ни най-малко — той напълно разбирал ситуацията.