Карлос Сафон - Сянката на вятъра

През онези години единственото ми развлечение бе да играя ролята на адвоката Рекехо. Веднъж месечно посещавах баща си в Гробището на забравените книги. Той никога не прояви интерес да се запознае с моя невидим съпруг, а и аз никога не предложих да му го представя. В разговорите си, не смеейки да се погледнем в очите, заобикаляхме тази тема като опитни мореплаватели, които избягват опасни рифове току под повърхността на водата. Понякога той мълчаливо се взираше в мен, а после ме питаше дали имам нужда от помощ, дали може да направи нещо за мен.

В някои съботни дни, на разсъмване, извеждах Жулиан да погледаме морето. Качвахме се на покривната тераса, откъдето се прехвърляхме в съседната сграда, за да излезем на улица „Хоакин Коста“. Оттам се спускахме към пристанището през тесните улички на квартала Равал. Никой не ни препречваше пътя. Хората се бояха от Жулиан, дори от разстояние. Понякога стигахме чак до вълнолома. Жулиан обичаше да седи на скалите и да гледа към града. Прекарвахме цели часове така, почти без да разменим дума. Случваше се следобед да се вмъкнем в някое кино, когато прожекцията вече бе започнала. В тъмното никой не забелязваше Жулиан. Живеехме в мрак и тишина. Месеците отминаваха и аз полека се научих да смесвам рутината с нормалния живот; с времето чак повярвах, че планът ми се е оказал перфектен. Нещастна глупачка!

1945, година на пепелища. Бяха изминали само шест години от края на Гражданската война и макар че белезите, които бе оставила, се чувстваха на всяка крачка, почти никой не говореше открито за нея. Сега се говореше за друга война, Световната, заразила целия свят със смрад на леш и низост, която никога нямаше да се махне. Това бяха години на нищета и оскъдица, странно благословени от оня покой, който вдъхват у нас немите и сакатите — нещо средно между жалост и погнуса. След като с години напразно си бях търсила работа като преводачка, накрая бях назначена като коректор в едно издателство, основано от новоизлюпен бизнесмен на име Педро Санмарти. Той беше изградил фирмата си, инвестирайки богатството на своя тъст, когото впоследствие бе настанил в старчески дом на брега на езерото Баньолас, и сега само чакаше да получи по пощата смъртния му акт. Санмарти обичаше да ухажва девойки на половината от неговата възраст, като използваше твърде популярния по онова време образ на човека, който сам се е издигнал в живота. Бръщолевеше завален английски със силен местен акцент, убеден, че това е езикът на бъдещето, и завършваше изреченията си с баналното „Окей“.

Издателството (което Санмарти бе кръстил с необичайното име „Ендимион“ 85 85 Ендимион — в гръцката митология син на Аетлий (или на Зевс), овчар или ловец, най-красивият от мъжете; влюбената в него богиня на луната Селена го потопила в непробуден сън и измолила за него безсмъртие, за да му се любува всяка нощ. — Бел.прев. , защото му звучеше внушително и благоприятно за печалба) публикуваше катехизиси, наръчници за добри маниери и цяла поредица поучителни романи, чиито главни герои бяха млади монахини, въвлечени в комични ситуации, героични труженици на Червения кръст или пък щастливи обществени служители с високи морални устои. Издавахме също и серия историйки за американски войници, озаглавена „Храбрата команда“; тя жънеше голям успех сред момчетиите, жадни за герои с вид на хора, които ядат месо всеки божи ден. Във фирмата си намерих добра приятелка в лицето на секретарката на Санмарти, вдовица от войната на име Мерседес Пиетро, с която скоро усетих голямо душевно родство; разбирахме се само с поглед или усмивка. Свързваха ни много общи неща: и двете бяхме жени, подмятани от вълните на живота, заобиколени от мъже, които или бяха мъртви, или се криеха от света. Мерседес имаше седемгодишен син, болен от мускулна дистрофия, за когото се грижеше, колкото можеше. Беше едва на трийсет и две, но бръчките по лицето й издаваха трудния й живот. През всички онези години Мерседес бе единственият човек, на когото се изкушавах да разкажа всичко, да разкрия живота си.

Именно от нея научих, че Санмарти бил голям приятел на все по-уважавания и окичван с отличия главен инспектор Франсиско Хавиер Фумеро. И двамата принадлежаха към една клика от индивиди, изникнала от пепелищата на войната и плъзнала неумолимо като паяжина из целия град — новият елит. Един прекрасен ден Фумеро се появи в издателството. Бе дошъл при приятеля си Санмарти — имали уговорка да отидат на обед. Аз успях да се скрия в стаята с архива под някакъв претекст, докато и двамата излязоха. Когато се върнах на бюрото си, Мерседес ми хвърли един поглед, който правеше думите излишни. Оттогава всеки път, когато Фумеро се отбиваше в издателството, тя ме предупреждаваше, за да се скрия навреме.