Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Спомням си, че пламъкът на запалката бавно угасна и изгубих силуета на Жулиан в мрака. Потърсих го пипнешком в сенките и го намерих разтреперан и ням. Едва се държеше на крака и се повлече към един ъгъл. Прегърнах го и го целунах по челото. Той не мърдаше. Опипах лицето му с пръсти, но нямаше сълзи. Мина ми през ум, че подсъзнателно навярно е знаел това през всичките тези години, че може би тази среща му е била нужна, за да се увери окончателно и да бъде свободен. Бяхме стигнали до края на пътя. Сега Жулиан щеше да проумее, че вече нищо не го задържа в Барселона, и щяхме да заминем надалече. Искаше ми се да вярвам, че късметът ни ще се промени и че Пенелопе най-сетне ни е простила.

Потърсих запалката на пода и я запалих отново. Жулиан се взираше, в пустотата, безразличен към синия пламък. Обхванах лицето му с длани и го принудих да ме погледне. Срещнах безжизнени, празни очи, изпепелени от гняв и загуба. Почувствах отровата на омразата, която бавно пълзеше по вените му, и успях да прочета мислите му. Той мразеше мен, задето го бях измамила. Мразеше Микел, задето бе пожелал да му подари един живот, който сега го мъчеше като открита рана. Но най-вече мразеше човека, причинил цялото това бедствие, този низ от нещастия и смърт: самия себе си. Мразеше онези гадни книги, на които бе посветил живота си и за които никой не го беше грижа. Мразеше едно съществуване, отдадено на измама и лъжа. Мразеше всеки дъх, всяка ограбена секунда.

Гледаше ме, без да мигне, както се гледа непознато лице или предмет. Бавно клатех глава, търсейки ръцете му. Той рязко се дръпна от мен и се изправи. Опитах се да го хвана за лакътя, но той ме блъсна към стената. Видях го да се изкачва по стълбата безмълвно — човек, когото вече не познавах. Жулиан Каракс бе мъртъв. Когато излязох в градината, от него нямаше и следа. Покатерих се по стената и скочих от другата страна. Безлюдните улици сякаш кървяха под дъжда. Извиках името му, крачейки по средата на пустия булевард. Никой не ми отговори. Когато се върнах у дома, беше почти четири сутринта. Апартаментът бе пълен с дим и миризма на изгорено. Жулиан бе пристигнал там преди мен. Изтичах да отворя прозорците. Намерих върху бюрото си малък калъф с онази писалка, купена от мен преди години в Париж, писалката, за която бях заплатила цяло състояние, понеже се твърдеше, че някога е принадлежала на Александър Дюма или Виктор Юго. Димът излизаше от котлето на отоплителната инсталация. Отворих капака му и видях, че Жулиан е хвърлил в него всички бройки от собствените си романи, които бе обрал от полиците на дома ми. Заглавията върху кожените подвързии едва се четяха; всичко останало се бе превърнало в пепел.

Часове по-късно, когато отидох в издателството към средата на предобеда, Алваро Кабестани ме повика в кабинета си. Баща му вече почти не идваше; лекарите му бяха казали, че дните му са преброени — както и моите дни във фирмата. Синът на Кабестани ме информира, че същата сутрин рано-рано се появил някакъв господин на име Лаин Кубер, който желаел да закупи всичките ни налични екземпляри от романите на Жулиан Каракс. Синът на издателя му отговорил, че в квартал Пуебло Нуево имаме цял склад, пълен с книгите на този автор, но те, както обяснил, се търсели много, затова поискал по-висока цена от тази, която му предлагал Кубер. Последният не лапнал въдицата и си отишъл по живо, по здраво. Сега Алваро Кабестани искаше аз да открия въпросното лице и да приема офертата му. Казах на глупака, че Лаин Кубер не съществува, а е герой от роман на Каракс. Обясних му, че човекът, с когото е говорил, няма никакъв интерес да закупува книгите, а само иска да разбере къде ги съхраняваме. Старият господин Кабестани имаше обичай да пази по една бройка от всяко заглавие, публикувано от неговото издателство, в библиотеката на кабинета си — дори и творбите на Жулиан Каракс. Промъкнах се незабелязано в стаята му и ги взех.

Същата вечер отидох при баща ми в Гробището на забравените книги и ги скрих така, че никой, особено Жулиан, да не може да ги намери. Вече се бе стъмнило, когато си тръгнах оттам. Вървейки безцелно надолу по Лас Рамблас, стигнах до Ла Барселонета и поех по плажа, като търсех мястото, от което двамата с Жулиан бяхме съзерцавали морето. Кладата, в която се бе превърнал складът ни в Пуебло Нуево, се виждаше в далечината; кехлибарената й следа се бе разляла по вълните, а спиралите от огън и дим се издигаха в небето като змии от светлина. Когато пожарникарите успяха да угасят пламъците малко преди разсъмване, не остана нищо освен скелета от тухли и метал, който поддържаше свода. Там открих Люис Карбо, работил като нощен пазач в склада в продължение на десет години. Той се взираше невярващо в димящите останки. Веждите и космите по ръцете му бяха опърлени, а кожата му блестеше като влажен бронз. Именно той ми разказа, че огнената стихия пламнала малко след полунощ и погълнала десетки хиляди книги, така че самата зора се превърнала в порой от пепел. Люис още държеше в ръцете си наръч книги, които бе успял да спаси, няколко стихосбирки на Вердагер 84 84 Жасин Вердагер и Сантало (1845–1902) — един от най-големите поети на каталонската литература. — Бел.прев. и два тома от „История на Френската революция“. Само това бе оцеляло. Неколцина членове на синдиката се бяха притекли да помогнат на огнеборците. Един от тях ми разказа, че пожарникарите намерили сред руините обгорено тяло. Отначало решили, че човекът е мъртъв, но един от тях забелязал, че все още диша, така че го отнесли в болница „Дел Мар“.