Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Привечер взехме един трамвай близо до аквариума и се изкачихме по Виа Лайетана до Пасео де Грасия, после по Пласа де Лесепс и Авенида де ла Република Аржентина, докато стигнахме края на маршрута. Жулиан мълчаливо се взираше в улиците, сякаш се боеше, че ще изгуби града, както пътува през него. По средата на пътя взе ръката ми и я целуна, без да каже нищо. Държа я чак докато слязохме. Един възрастен мъж, който придружаваше момиченце, облечено в бяло, ни гледаше усмихнат и ни попита дали сме сгодени. Вече се бе стъмнило, когато закрачихме по улица „Роман Макая“ към имението на Алдая на Авенида дел Тибидабо. Ръмеше ситен дъждец, който обагряше в сребристо дебелите каменни зидове. Покатерихме се по външната стена на имота откъм задната страна, близо до тенискортовете. Огромната къща изникна пред нас през пелената на дъжда. Познах я мигновено. Бях съзирала лика й в хиляди различни превъплъщения по страниците на Жулиановите книги. В „Червената къща“ тя бе зловещо имение, по-голямо отвътре, отколкото отвън. То бавно изменяше формата си, изникваха му нови коридори, галерии и невероятни тавани, безкрайни стълби, които не водеха доникъде; осветяваше тъмни стаи, които се появяваха нощем и на сутринта изчезваха, отнасяйки със себе си разни непредпазливи люде, влезли там, за да не излязат никога повече. Спряхме се пред входната врата, заключена с вериги и катинар с размерите на юмрук. Големите прозорци на първия етаж бяха заковани с греди, покрити с бръшлян. Въздухът миришеше на гнила шума и влажна пръст. Камъкът, тъмен и хлъзгав под дъжда, блестеше като скелета на някакво огромно влечуго.

Исках да попитам Жулиан как смята да мине през солидната дъбова порта, която напомняше по-скоро врата на базилика или затвор. Той извади от палтото си едно шише и развинти капачката му. Зловонна пара се издигна от отвора, образувайки бавна, синкава спирала. Жулиан хвана единия край на катинара и изля киселината в самата ключалка. Металът изсъска като нажежено желязо, обгърнато в облак жълтеникав дим. Изчакахме няколко секунди, след което той вдигна един объл камък от буренака и разби катинара с половин дузина удари. Тогава ритна вратата, която се отвори бавно като гробница, бълвайки тежък, влажен дъх. Отвъд прага се виждаше само кадифен мрак. Жулиан носеше бензинова запалка, която щракна, след като направи няколко крачки във вестибюла. Последвах го, оставяйки вратата зад нас леко открехната. Жулиан измина няколко метра, като държеше пламъка над главата си. В краката ни се простираше килим от прах, по който нямаше други следи освен нашите. Голите стени се обагриха в кехлибарено от пламъка на запалката. Нямаше мебели, нито пък огледала или лампи. Вратите все още висяха на пантите си, но бронзовите им дръжки бяха изтръгнати. Огромната къща представляваше просто един оголен скелет. Спряхме се в долния край на стълбището. Жулиан зарея поглед нагоре. Обърна се да ме погледне за миг и аз поисках да му се усмихна, но в сумрака едва съзирахме очите на другия. Последвах го по стълбите, изминавайки същите стъпала, на които Жулиан някога бе зърнал Пенелопе за първи път. Знаех къде отиваме и ме заля вълна от студ, който нямаше нищо общо с влажния, пронизващ въздух на това място.

Изкачихме се на третия етаж, където един тесен коридор водеше към южното крило на къщата. Там таваните бяха много по-ниски, а вратите — по-малки. На този етаж се бяха помещавали стаите на прислугата. Последната стая — разбрах го, без да е нужно Жулиан да ми го каже — бе някогашната спалня на Хасинта Коронадо. Той се приближи до нея бавно и боязливо. На това място бе видял Пенелопе за последен път; там се бе любил с едно едва седемнайсетгодишно момиче, което месеци по-късно щяло да умре от кръвоизлив в същата тази килия. Исках да го спра, но Жулиан вече бе стигнал прага и оглеждаше стаята с отсъстващ вид. Застанах до него и надникнах вътре. Помещението беше просто една гола клетка, лишена от всякаква украса. Там, където някога бе стоял креват, все още се виждаха следи от него под реката от прах, която покриваше дъските на пода. Безпорядък от черни петна пълзеше през средата на стаята. Жулиан объркано се взираше в тази празнота почти цяла минута. Разбрах по погледа му, че едва разпознава това място, че всичко му изглежда като мрачен и жесток трик. Хванах го за лакътя и го поведох обратно към стълбището.

— Тук няма нищо, Жулиан — промълвих. — Семейството продаде всичко, преди да замине за Аржентина.