Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Човек обича истински само веднъж в живота, Жулиан; макар че невинаги си дава сметка за това.

Шапкарят, който сякаш упорито се надбягвал с времето, за да поправи цял един живот, изтъкан от нещастия, не се съмнявал, че Пенелопе била онази единствена любов в живота на сина му. Вярвал, без сам да го осъзнава, че ако помогне на Жулиан да си я върне, може би и той самият щял да си върне нещо от изгубеното, да изтръгне нещо от онази празнота, която тегнела върху плътта и костите му с яростта на проклятие.

За свое отчаяние и въпреки всичките си усилия, шапкарят бързо установил, че в цяла Барселона нямало и следа от Пенелопе Алдая или от семейството й. Човек от скромен произход, принуден цял живот да работи, за да се държи на повърхността, шапкарят никога не бил поставял под съмнение вечната сила на парите и кастата. При все това петнайсет години разруха и несгоди се оказали достатъчни, за да изтрият от лицето на земята именията, индустриите, изобщо дирите на една династия. Когато споменавал името Алдая, мнозина намирали, че им звучи познато, но почти никой не си спомнял значението му. В деня, в който Микел Молинер и аз отидохме в шапкарницата, за да разпитаме за Жулиан, Фортуни бил сигурен, че сме просто двама от копоите на Фумеро. Никой нямало да му отнеме сина отново. Даже и Всемогъщият Бог да слезел от небесата, същият онзи Бог, който цял живот нехаел за молитвите на шапкаря, Фортуни с радост щял да Му изтръгне очите, ако Той дръзнел още веднъж да лиши неговото житейско крушение от Жулиан.

Именно шапкарят бил човекът, забелязан от продавача на цветя, докато обикалял около имението на Авенида дел Тибидабо няколко дни по-рано. Онова, което цветарят изтълкувал като заядливост, било просто онази душевна твърдост на хората, които — по-добре късно, отколкото никога — са намерили цел в живота и я преследват със свирепа настойчивост, за да наваксат напразно пропиляното време. За жалост, Господ и този път не пожелал да се вслуша в молитвите на шапкаря. Дори когато преминал прага на отчаянието, старецът не могъл да намери онова, което търсел заради избавлението на сина си, заради собственото си избавление: някаква следа от едно момиче, за което никой не си спомнял и никой нищичко не знаел. Колко изгубени души са Ти нужни, Господи, за да задоволят глада Ти?, питал шапкарят. Бог, в Своето безкрайно мълчание, само го гледал, без дори да мигне.

— Не мога да я намеря, Жулиан. Кълна ти се, че…

— Не се тревожете, татко. Това е нещо, което аз трябва да свърша. Вие вече ми помогнахте, колкото можахте.

Онази нощ Жулиан най-сетне тръгнал из улиците на Барселона, решен да намери следите на Пенелопе.

Микел изслушал разказа на своя приятел, като не можел да реши дали става дума за чудо или за проклятие. И през ум не му минало да се усъмни в келнера, който отишъл до телефона и замънкал нещо с гръб към тях, а после току поглеждал крадешком към вратата, бършейки чашите с прекалено усърдие за едно заведение, където иначе царяла неописуема мръсотия. На Микел и през ум не му минало, че Фумеро вече е бил в това кафене и в още десетки такива кафенета на един хвърлей от имението на Алдая, тъй че щом кракът на Каракс стъпел в някое от тях, обаждането било въпрос на секунди. Когато полицейската кола спряла пред заведението и келнерът се шмугнал в кухнята, Микел усетил хладкото и ведро спокойствие на неизбежността. Каракс разгадал погледа му и двамата се обърнали едновременно. Призрачните очертания на три сиви шлифера пърхали зад прозорците. Парата от дъха на три лица замъглявала стъклата. Никой от тях не бил Фумеро. Лешоядите го предшествали.

— Да се махнем оттук, Жулиан…

— Няма къде да отидем — отвърнал Каракс с невъзмутимост, която накарала приятеля му да се взре внимателно в него.

Тогава забелязал револвера в ръката на Жулиан и хладната решителност в погледа му. Камбанката на вратата за миг заглушила ромона на радиото. Микел изтръгнал пистолета от ръцете на Жулиан и го погледнал втренчено.

— Дай ми документите си, Жулиан.

Тримата полицаи се престорили, че уж сядат на бара. Един от тях ги гледал изкосо. Другите двама опипвали вътрешността на шлиферите си.

— Документите, Жулиан. Веднага.

Каракс мълчаливо поклатил глава.

— Остава ми месец живот, най-много два, ако извадя късмет. Един от двама ни трябва да излезе оттук, Жулиан. Ти имаш повече козове от мен. Не зная дали ще намериш Пенелопе, но Нурия те очаква.

— Нурия е твоя жена.

— Спомни си за нашата уговорка. Когато умра, всичко мое ще бъде твое…