Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Какво ти е? — прошепнал Каракс.

— А, нищо. Имах някаква треска. Сега се чувствам по-добре.

От Микел вече се разнасяла миризмата на болест, тъй че Жулиан не го разпитвал повече. Спуснали се по „Леон XIII“ до Пасео де Сан Хервасио, където зърнали светлините на някакво кафене. Потърсили убежище на една маса в дъното, далече от входа и от прозорците. Двойка редовни посетители стояли край бара с цигари в уста, заслушани в брътвежа на радиото. Келнерът, човек с восъчнобледа кожа, който не откъсвал очи от пода, взел поръчката им. Топло бренди, кафе и каквото имало за ядене.

Микел не хапнал нищо. Каракс, очевидно изгладнял, ял за двама. Приятелите се гледали в лепкавата светлина на кафенето, пленени от магията на времето. За последен път се били видели лице в лице, когато били на половината от сегашната си възраст. Разделили се като момчета, а сега животът връщал на Микел беглец, а на Жулиан — умиращ човек. И двамата се питали дали това се дължало на картите, които им раздал животът, или на начина, по който те самите играли с тях.

— Никога не съм ти благодарил за всичко, което направи за мен през годините, Микел.

— Не започвай сега. Направих, каквото трябваше — и каквото исках. Няма за какво да ми благодариш.

— Как е Нурия?

— Както си я оставил.

Каракс свел поглед.

— Оженихме се преди месеци. Не зная дали ти е писала, за да ти съобщи.

Устните на Каракс замръзнали и той бавно поклатил глава.

— Нямаш право да я упрекваш за нищо, Жулиан.

— Зная. Нямам право на нищо.

— Защо не ни потърси за помощ, Жулиан?

— Не исках да ви забърквам в неприятности.

— Това вече не зависи от теб. Къде беше тия дни? Мислехме, че си потънал вдън земя.

— Кажи-речи. Бях си у дома. В апартамента на баща ми.

Микел го изгледал смаян. Тогава Жулиан му разказал как, щом пристигнал в Барселона, без да знае към кого да се обърне, решил да отиде в дома, където бил израснал. Боял се, че там не е останал никой, но шапкарницата все още съществувала; била отворена и един стар наглед мъж, без коса и без огън в очите, креел зад тезгяха. Жулиан не искал да влезе, нито да му даде да разбере, че се е върнал, но в този миг Антони Фортуни вдигнал лице и погледнал непознатия от другата страна на витрината. Очите им се срещнали и въпреки че на Жулиан му се искало да побегне, останал като парализиран на мястото си. Видял как лицето на шапкаря се обляло в сълзи, как се повлякъл към вратата и излязъл на улицата, ням от вълнение. Без да обели дума, въвел сина си в дюкяна, спуснал металната решетка и щом се изолирали от външния свят, го прегърнал, като треперел и виел от мъка.

По-късно шапкарят обяснил на Жулиан, че полицията разпитвала за него два дена преди това. Някой си Фумеро — човек с лоша слава, който според мълвата месец по-рано бил на заплата при главорезите на генерал Годед, а сега се правел на приятел на анархистите — му казал, че Каракс пътува към Барселона, че хладнокръвно е убил Хорхе Алдая в Париж и е издирван за куп други престъпления, чийто списък шапкарят не си направил труда да изслуша. Фумеро се надявал, че — ако по някаква далечна и малко вероятна случайност блудният син се отбиел там — шапкарят щял да намери за добре да изпълни гражданския си дълг и да го издаде. Фортуни го уверил, че могат да разчитат на него, макар да се подразнил, че такава усойница като Фумеро би могла да го смята за толкова долен. Щом зловещият полицейски кортеж напуснал дюкяна, шапкарят отишъл в параклиса на катедралата, където някога се запознал със Софи, за да помоли своя светец да доведе сина му обратно вкъщи, преди да е станало прекалено късно. Когато Жулиан отново се озовал при баща си, шапкарят го предупредил за надвисналата опасност.

— Каквато и работа да те е довела в Барселона, синко, нека аз да я свърша вместо теб, докато ти се криеш вкъщи. Стаята ти е съвсем същата, както си я оставил, и е твоя дотогава, докато имаш нужда от нея.

Жулиан му признал, че се е върнал, за да търси Пенелопе Алдая. Шапкарят се заклел, че ще я намери и щом тя и Жулиан се съберели, щял да им помогне да избягат на сигурно място — далече от Фумеро, от миналото, далече от всичко.

Докато шапкарят дни наред обикалял целия град в търсене на някаква следа от Пенелопе, Жулиан се криел в апартамента на Ронда де Сан Антонио. Прекарвал дните в някогашната си стая, която — съвсем според обещанието на баща му — била непроменена, само дето сега всичко му изглеждало по-малко, сякаш къщата и предметите, или може би просто животът, се били свили с времето. Много от старите му тетрадки още били там, моливите, които си спомнял, че бил подострил през седмицата, преди да замине за Париж, книгите, очакващи да бъдат прочетени, чистите момчешки дрехи в скриновете. Шапкарят казал на Жулиан, че Софи го напуснала малко след неговото бягство, и въпреки че години наред нямал никакви вести от нея, накрая му писала от Богота, където от известно време живеела с друг мъж. Сега си пишели редовно, и както признал шапкарят, „винаги си говорим за теб, защото това е единственото, което ни свързва“. Когато изрекъл тези думи, на Жулиан му се сторило, че Фортуни най-напред е чакал да изгуби жена си и чак тогава да се влюби в нея.