Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Когато Фумеро решил, че сгодният момент е дошъл, дръпнал Алдая настрани, отровил сърцето му със злоба и му казал, че Жулиан ще се ожени до три дена. Като полицейски служител той, инспекторът, не можел да се забърка в подобна работа — такъв бил аргументът му. Алдая обаче, като цивилно лице, можел да отиде в Париж и да се погрижи тази сватба да не се състои. Как? — щял да попита един трескав, овъглен от ненавист Алдая. Ето как — трябвало да го извика на дуел в деня на венчавката. Фумеро стигнал дотам, че даже осигурил оръжието, с което Хорхе бил убеден, че ще продупчи онова кораво сърце, съсипало династията Алдая. Докладът от парижката полиция по-късно щял да констатира, че оръжието, намерено в нозете му, било дефектно и можело да направи единствено онова, което и направило: да гръмне в лицето на Хорхе. Фумеро вече знаел това, когато му го връчил в един калъф на перона на гарата за Франция. Отлично знаел, че треската, глупостта и сляпата ярост ще попречат на Алдая да убие Жулиан Каракс в един остарял дуел на честта на гробището Пер Лашез. А ако по някаква случайност успеел да събере сили, за да срази противника си, оръжието, което носел, трябвало да му попречи. Защото не Каракс, а Алдая бил обречен да умре в онзи дуел. Така неговият нелеп живот, тялото и душата му, на които Фумеро търпеливо позволил да вегетират известно време, щели да изпълнят предназначението си.

Фумеро знаел също така, че Жулиан никога не би приел да се изправи срещу някогашния си другар, който бил в такова плачевно състояние и вече на умиране. Ето защо дал ясни инструкции на Алдая за всяка стъпка, която било нужно да предприеме. Трябвало да признае на Жулиан, че писмото, написано от Пенелопе преди години, в което тя го известявала за сватбата си и молела да я забрави, било измама. Трябвало да разкрие, че именно той, Хорхе Алдая, принудил сестра си да напише онзи низ от лъжи, докато тя плачела отчаяно и напусто оповестявала безсмъртната си любов към Жулиан. Трябвало да каже на Жулиан, че тя го е чакала оттогава насетне, с прекършена душа и кървящо сърце, умираща от самота. Това щяло да е достатъчно. Достатъчно, за да накара Жулиан да дръпне спусъка и да го гръмне в лицето. Достатъчно, за да изхвърли от главата му всякакви сватбени планове, да му остави единствено мисълта как да се върне в Барселона, за да намери Пенелопе и един великолепен живот. А в Барселона, тази огромна паяжина — неговата паяжина, щял да го чака той — Фумеро.

Жулиан Каракс прекоси френската граница няколко дни преди избухването на Гражданската война. Първото и единствено издание на „Сянката на вятъра“ бе излязло от печатницата две седмици преди това, за да се присъедини и то към сивата анонимност и невидимост на своите предшественици. По това време Микел вече почти не бе в състояние да работи и въпреки че седеше пред пишещата машина по два-три часа на ден, слабостта и треската едва му позволяваха да напише някоя и друга дума. Бе изгубил някои от редовните си рубрики заради пропуснати срокове. Други вестници пък не се осмеляваха да публикуват статиите му, след като бяха получили анонимни заплахи. Оставаше му само една ежедневна колона в „Барселонски ежедневник“, която списваше под името „Адриан Малтес“. Призракът на войната вече се усещаше във въздуха. Страната вонеше на страх. Останал без занимание и твърде слаб, за да се оплаква, Микел често слизаше на площада или се разхождаше до Авенида де ла Катедрал, като винаги носеше със себе си една от книгите на Жулиан, сякаш бе някакъв амулет. Последния път, когато лекарят го претегли, той нямаше и шейсет килограма. Слушахме по радиото новините за размириците в Мароко и малко по-късно един колега на Микел от вестника се отби да ни каже, че Кансинос, главният редактор, бил убит с изстрел в тила пред кафене „Каналетас“ два часа преди това. Никой не смеел да вдигне трупа, който все още лежал там и обагрял тротоара с паяжина от кръв.

Кратките, но наситени дни на първоначалния терор не закъсняха. Войските на генерал Годед 83 83 Мануел Годед Льопис (1882–1936) — испански военен, участник във въстанието през юли 1936 г., което слага начало на Гражданската война в Испания. — Бел.прев. навлязоха по Диагонал и Пасео де Грасия към центъра, където започнаха престрелките. Беше неделя и много от жителите на града бяха излезли навън, мислейки, че ще прекарат деня в някоя закусвалня покрай пътя за Лас Планас. Все пак, до най-черните дни на войната в Барселона ни оставаха още две години. Малко след началото на схватката войските на генерал Годед се предадоха, благодарение на някакво чудо или на лоша комуникация между командирите. Правителството на Люис Компанис като че ли си възвърна контрола, но едва през следващите седмици щеше да се изясни какво е станало всъщност.