Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Знаел от информацията, която успял да получи от фирма „Кабестани“, че Каракс живее в Париж, но Париж е твърде голям град и явно никой от издателството не знаел точния адрес. Никой освен една жена на име Монфорт, която отказвала да го оповести. Фумеро я проследил два-три пъти, когато си тръгвала от издателството, без тя да го забележи. Даже пътувал в един трамвай на половин метър от нея. Жените никога не му обръщали внимание, а ако все пак го забележели, обръщали поглед на другата страна, преструвайки се, че не са го видели. Една нощ, след като я проследил чак до портала на дома й на Пласа де Сан Фелипе Нери, Фумеро се прибрал вкъщи и яростно мастурбирал, докато си представял как забива ножа си в тялото на тази жена, сантиметър по сантиметър, бавно и методично, гледайки я право в очите. Може би тогава щяла да благоволи да му даде адреса на Каракс и да се отнася към него с уважението, дължимо на един полицейски служител.

Жулиан Каракс бил единственият човек, когото Фумеро се опитал да убие и не сполучил. Може би защото бил и първият, а всичко се учи с времето. Когато отново чул това име, се усмихнал по начина, с който здравата стряскал своите съседки, проститутките: без да мига, облизвайки бавно горната си устна. Още си спомнял как Каракс целувал Пенелопе Алдая в имението на Авенида дел Тибидабо. Неговата Пенелопе. Та любовта на Фумеро била чиста, истинска любов, като ония, дето могат да се видят на кино — така си мислел той. Фумеро бил голям любител на филмите и ходел на кино поне два пъти седмично. Именно в един киносалон той проумял, че Пенелопе е била любовта на живота му. Останалите, особено майка му, били най-обикновени курви. Докато слушал последните откъслеци от историята на Алдая, решил, че в края на краищата няма да го убие. Всъщност радвал се, че съдбата пак ги е събрала. Видял една сцена, съвсем като във филмите, които му доставяли такава наслада: Алдая щял да му поднесе останалите на тепсия. Рано или късно, всички щели да се оплетат в неговата мрежа.

През зимата на 1934 г. братята Молинер най-сетне, успяха да изгонят Микел от имението на „Пуертафериса“, което и до ден-днешен стои празно и се руши. Искаха просто да го видят на улицата, лишен от малкото, което му бе останало, от книгите си и от онази свобода и уединение, които така ги оскърбяваха, че го мразеха и в червата. Той не пожела да ми каже нищо, нито пък да потърси помощта ми. Разбрах само, че почти се е превърнал в просяк, когато отидох да го потърся в някогашния му дом и заварих там наетите от братята му главорези, които тъкмо правеха инвентар на имуществото му и разпродаваха малкото вещи, които му бяха принадлежали. Микел вече от няколко нощи спеше в един пансион на улица „Кануда“, мрачен и влажен бордей с вид и миризма на костница. Когато видях стаичката, в която бе затворен, нещо като ковчег без прозорци и със затворническа койка, хванах Микел и го заведох вкъщи. Кашляше неспирно и изглеждаше съвсем изпит. Каза ми, че това бил недоизлекуван катар, незначителна болежка, която, щом й омръзнело, щяла сама да премине. Две седмици по-късно се влоши.

Тъй като винаги се обличаше в черно, не разбрах веднага, че петната по ръкавите му са от кръв. Повиках лекар, който след прегледа ме попита защо съм чакала толкова време, преди да му се обадя. Микел имаше туберкулоза. Разорен и болен, сега той живееше само със спомени и угризения. Беше най-добросърдечният и най-уязвимият човек, когото някога съм познавала, единственият ми приятел. Оженихме се в едно февруарско утро в местното съдилище. Вместо меден месец просто взехме автобуса до парка Гуел, за да погледаме от терасите му Барселона отгоре — миниатюра, обвита в мъгла. Не казахме на никого, че сме се оженили — нито на Кабестани, нито на баща ми, нито на семейството на Микел, което го смяташе за мъртъв. По някое време написах на Жулиан писмо, в което му съобщавах това, но така и не го изпратих. Нашият брак беше таен. Няколко месеца след венчавката на вратата ни почука един тип, който се представи като Хорхе Алдая. Изглеждаше като човешка развалина, лицето му бе плувнало в пот въпреки хапещия студ. Когато видя отново съученика си след повече от десет години, Алдая се усмихна горчиво и каза: „Всички сме прокълнати, Микел. Ти, Жулиан, Фумеро и аз“. Заяви, че причината за посещението му била опит да се помири със стария си приятел Микел, надявайки се, че сега той ще му помогне да се свърже с Жулиан Каракс. Трябвало да му предаде много важно съобщение от името на покойния си баща, дон Рикардо Алдая. Микел каза, че не знае къде се намира Каракс.