Карлос Сафон - Сянката на вятъра

На Софи Каракс и през ум не й минавало, че след години отново ще види Рикардо (вече зрял мъж начело на фамилна империя, баща на две деца), нито пък че той ще се върне, за да опознае момчето, което на времето пожелал да заличи с петстотин песети.

— Може би остарявам — рекъл той вместо обяснение, — но искам да опозная това момче и да му дам онези възможности в живота, които заслужава един син от моята кръв. През всички тия години не съм се сещал за него, а сега, колкото и да е чудно, не мога да мисля за нищо друго.

Рикардо Алдая не съумявал да открие себе си в своя първороден син Хорхе. Момчето било слабо, сдържано и явно не притежавало силния дух на баща си. Всичко му липсвало — освен името. Един ден дон Рикардо се събудил в леглото на една прислужница с чувството, че тялото му остарява, че Бог е оттеглил благоволението си от него. Обзет от паника, изтичал до огледалото, както бил гол, и усетил, че огледалото го лъже. Този мъж не бил Рикардо Алдая.

Тогава пожелал отново да намери мъжа, когото времето било отнесло със себе си. От години знаел за сина на шапкаря. Посвоему не бил забравил и Софи. Дон Рикардо Алдая никога нищо не забравял. Щом почувствал, че моментът е назрял, решил да се запознае с момчето. И ето че за пръв път от петнайсет години се натъкнал на някого, който не се боял от него, който дръзвал да го предизвика и дори да му се присмее. Разпознал в сина си смелостта, мълчаливата амбиция, която разяжда човека отвътре, макар глупците да не я виждат. Бог отново му връщал младостта. Софи, едва бледа сянка на жената, която си спомнял, дори нямала сили да застане между тях. Шапкарят пък бил само един палячо, злобен и враждебен селяк, чието съучастничество Алдая смятал да купи. Решил да откъсне Жулиан от този душен свят на посредственост и нищета и да отвори пред него дверите на своя финансов рай. Да, момчето щяло да се образова в училището „Сан Габриел“, да се радва на всички привилегии на своята класа и да поеме пътя, избран за него от баща му. Дон Рикардо искал наследник, достоен за своя родител. Хорхе винаги щял да живурка под сянката на привилегиите и да крие своите провали сред комфорта на положението си. Пенелопе, прекрасната Пенелопе била жена — и следователно съкровище, а не ковчежник. Жулиан, който имал душа на поет — и следователно душа на убиец — обединявал всички необходими качества. Това било просто въпрос на време. Дон Рикардо пресмятал, че след десет години ще превърне това момче в свой образ и подобие. През цялото време, което Жулиан прекарал със семейство Алдая като един от тях (даже като избраник), на дон Рикардо никога не му хрумнало, че той не иска от него нищо освен дъщеря му. Дори за миг не му хрумнало, че Жулиан тайно го презира и че целият този фарс за него е само претекст да бъде близо до Пенелопе; да я притежава изцяло и окончателно. По това той и дон Рикардо действително си приличали.

Когато съпругата му заявила, че е заварила Жулиан и Пенелопе голи при обстоятелства, които не оставяли никакво съмнение относно станалото, цялата вселена избухнала в пламъци. Ужасът и предателството, неописуемата ярост от знанието, че най-святото му е било опетнено, че е бил надигран в собствената си игра, унизен и коварно пронизан от онзи, когото се бил научил да обожава като собствения си образ — всички тези чувства го връхлетели с такова настървение, че никой не можел да проумее колко дълбоко е уязвен. Когато лекарят, който дошъл да прегледа Пенелопе, потвърдил, че момичето е било дефлорирано и по всяка вероятност е бременно, душата на дон Рикардо Алдая се разтворила в гъстата и лепкава течност на сляпата омраза. Съзирал собствената си ръка в ръката на Жулиан — ръката, забила кинжала дълбоко в сърцето му. Тогава още не го знаел, но денят, в който наредил да заключат Пенелопе в стаята на третия етаж, бил денят, в който дон Рикардо започнал полека да умира. Всичките му действия от този ден нататък били просто агонията на неговото самоунищожение.

В сътрудничество с шапкаря, към когото се отнасял с такова презрение, уредил Жулиан да изчезне от сцената и да бъде изпратен в армията, където по заповед на Алдая смъртта му щяла да бъде обявена за инцидент. Забранил на всички — лекари, прислужници, даже членове на семейството, с изключение на самия него и жена му — да виждат Пенелопе през месеците, в които момичето останало затворено в онази стая, пропита с миризма на болест и смърт. Още по това време неговите съдружници скришом били оттеглили подкрепата си и извършвали маневри зад гърба му, за да му отнемат властта, използвайки богатството, предоставено им от самия него. Още по това време империята Алдая безмълвно се рушала, на тайни събрания и срещи из коридорите в Мадрид, в женевските банки. Жулиан, както Алдая трябвало да предвиди, бил избягал. Дълбоко в себе си тайно се гордеел с момчето, макар и да желаел смъртта му. Жулиан бил сторил същото, което щял да стори и той на негово място. Някой друг щял да плати за постъпките му.