Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Именно в неговия дом Софи се запознала с един от най-големите благодетели и финансови кръстници на господин Валс: дон Рикардо Алдая, наследник на империята Алдая, който още тогава бил голямата бяла надежда на каталонската плутокрация в края на века. Няколко месеца по-рано дон Рикардо се бил оженил за богата наследница с ослепителна хубост и непроизносимо име — атрибути, които според мълвата тя действително притежавала, въпреки че младоженецът явно не откривал никаква хубост у нея и не си правел труда да споменава името й. Това бил съюз на фамилии и банки, а не някаква романтична детинщина, казвал господин Валс, за когото било пределно ясно, че креватът е едно нещо, а главата — съвсем друго.

На Софи й стигало да размени един поглед с дон Рикардо, за да разбере, че е обречена. Алдая имал вълчи очи, гладни и пронизващи; очите на човек, който си проправял път безогледно и знаел къде да нанесе смъртоносния удар. Той бавно целунал ръката й, галейки с устни кокалчетата на пръстите й. За разлика от шапкаря, който излъчвал вежливост и топло увлечение, от дон Рикардо струяла жестокост и сила. Кучешката му усмивка ясно показвала, че можел да прочете мислите и желанията на Софи и ги намирал за смехотворни. Към него тя изпитала онова немощно презрение, което будят у нас нещата, които несъзнателно желаем повече от всичко. Казала си, че повече няма да го вижда, че ако трябва, дори ще престане да дава уроци на любимата си ученичка, само и само да избегне нови срещи с дон Рикардо Алдая. За пръв път в живота си усещала ужаса от собствената си животинска природа, която долавяла под кожата си, ужаса на плячката, разпознала хищника, пременен в изящен ленен костюм. Всички тези мисли прекосили ума й за няколко секунди, докато скалъпила нескопосано извинение да напусне стаята — за изумление на господин Валс, за бурно забавление на Алдая и за отчаяние на малката Ана, която разбирала хората по-добре от музиката и проумяла, че безвъзвратно е изгубила учителката си.

Седмица по-късно Софи заварила дон Рикардо Алдая да я чака пред вратите на музикалното училище на улица „Дипутасион“, като пушел и разлиствал вестник. Разменили само един поглед и той, без да каже дума, я отвел в някаква сграда на две пресечки оттам. Сградата била нова и още необитаема. Качили се на първия етаж. Дон Рикардо отворил вратата и направил път на Софи да мине. Тя влязла в апартамента — лабиринт от коридори и галерии, от голи стени и невидими тавани. Нямало мебели, картини, лампи, изобщо никакви вещи, които можели да определят това пространство като дом. Дон Рикардо Алдая затворил вратата и двамата се погледнали.

— Цяла седмица не съм престанал да мисля за теб. Кажи ми, че не си направила същото, и ще те оставя да си идеш и повече няма да ме видиш — казал Рикардо.

Софи поклатила глава.

Техните потайни срещи продължили деветдесет и шест дена. Виждали се следобед, винаги в онзи празен апартамент на ъгъла на „Дипутасион“ и Рамбла де Каталуня. Вторник и четвъртък, в три часа. Срещите им никога не траели повече от час. Понякога Софи се застоявала там сама, щом Алдая си тръгнел, като плачела или треперела в един ъгъл на спалнята. А когато дойдела неделята, Софи отчаяно търсела да зърне в очите на шапкаря следи от онази жена, която постепенно се изгубвала, копнеейки едновременно за преданост и за измама. Шапкарят не виждал следите по кожата й, нито порязванията и изгарянията, с които било осеяно тялото й. Шапкарят не виждал отчаянието в нейната усмивка, в покорството й. Шапкарят не виждал нищо. Навярно поради това накрая приела предложението му за женитба. Тогава вече усещала, че носи в утробата си детето на Алдая, но се бояла да му каже почти толкова, колкото се бояла да не го изгуби. Отново Алдая бил този, който видял у Софи онова, което тя не била в състояние да признае. Дал й петстотин песети, един адрес на улица „Платерия“ и й наредил да се отърве от бебето. Софи отказала, при което дон Рикардо Алдая я заудрял, докато от ушите й потекла кръв, и заплашил, че ще заповяда да я убият, ако дръзне да спомене за срещите им или да твърди, че детето е негово. Когато Софи казала на шапкаря, че някакви бандити са я нападнали на Пласа дел Пино, той й повярвал. Когато му казала, че иска да стане негова съпруга, той пак й повярвал. В деня на венчавката някой по погрешка пратил в църквата голям погребален венец. Всички посрещнали с нервен смях това явно объркване на цветаря. Всички освен Софи, която отлично знаела, че дон Рикардо Алдая не я е забравил в сватбения й ден.