Карлос Сафон - Сянката на вятъра

В онзи неделен ден през 1919 г., когато отишъл на гарата, за да връчи билета до Париж на своя приятел Жулиан и да се сбогува с него, Микел Молинер вече знаел, че Пенелопе няма да отиде на срещата. Знаел, че два дена преди това, когато дон Рикардо Алдая се върнал от Мадрид, неговата съпруга му признала, че изненадала Жулиан и дъщеря им Пенелопе в стаята на бавачката Хасинта. Предния ден Хорхе Алдая бил разкрил станалото пред Микел, като го накарал да се закълне, че никога няма да го разкаже на никого. Хорхе разправил как при тази вест дон Рикардо изпаднал в ярост и, крещейки като луд, хукнал към стаята на Пенелопе; тя, щом чула виковете на баща си, се заключила отвътре, като плачела от ужас. Дон Рикардо изкъртил вратата с ритници и намерил дъщеря си на колене, разтреперана и молеща за прошка. Той й ударил такава плесница, че я повалил на пода. Дори Хорхе не бил в състояние да повтори думите, които дон Рикардо изрекъл в безумния си гняв. Всички членове на семейството, а също и слугите чакали долу, силно изплашени и без да знаят какво да правят. Хорхе се скрил в стаята си на тъмно, но дори и там достигали виковете на баща му. Хасинта била уволнена още същия ден. Дон Рикардо дори не благоволил да я види. Наредил на слугите да я изхвърлят от къщата и ги заплашил, че ще ги сполети подобна участ, ако някой от тях отново влезе във връзка с нея.

Когато дон Рикардо слязъл в библиотеката, вече било полунощ. Бил оставил Пенелопе заключена в стаята, която доскоро била на Хасинта, и категорично забранил на всички да ходят при нея — както на прислугата, така и на членовете на семейството. От стаята си Хорхе чувал как родителите му разговарят на долния етаж. Докторът дошъл призори. Госпожа Алдая го завела в спалнята, където държали Пенелопе под ключ, и чакала на вратата, докато лекарят преглеждал дъщеря й. На излизане той само кимнал и прибрал хонорара си. Хорхе чул как дон Рикардо му казал, че ако разправи на някого видяното, той лично щял да се погрижи да съсипе репутацията му, тъй че никога вече да не може да практикува медицина. Дори Хорхе съзнавал какво означава това.

Хорхе признал, че е много разтревожен за Пенелопе и Жулиан. Никога не бил виждал баща си така обезумял от гняв. Дори взимайки под внимание простъпката, извършена от влюбените, не проумявал размерите на тази ярост. Трябва да има и нещо друго тук, казвал си, нещо друго. Дон Рикардо вече бил дал нареждания Жулиан да бъде изключен от училището „Сан Габриел“ и влязъл във връзка с баща му, шапкаря, за да пратят незабавно момчето в армията. Когато чул всичко това, Микел решил, че не може да каже истината на Жулиан. Ако му разкриел, че дон Рикардо Алдая държи Пенелопе под ключ и че тя вероятно носи в утробата си детето на Жулиан, той никога нямало да хване онзи влак за Париж. Микел обаче знаел, че ако приятелят му остане в Барселона, това ще бъде краят му. Ето защо решил да го заблуди и да го остави да замине за Париж, без да знае какво се е случило; щял да го накара да мисли, че Пенелопе ще се присъедини към него рано или късно. Когато се сбогувал, с Жулиан на гарата за Франция, дори Микел искал да вярва, че не всичко е загубено.

Няколко дена по-късно се разбрало, че Жулиан е изчезнал, и тогава настанал същински ад. Дон Рикардо Алдая бълвал огън и жупел. Пратил половината полицейски отдел да търси беглеца, но безуспешно. Тогава обвинил шапкаря, че е саботирал плана, за който двамата се били споразумели, и го заплашил с пълно разорение. Шапкарят, който изобщо не разбирал какво става, на свой ред обвинил съпругата си Софи, че е подготвила бягството на тоя негов безчестен син, и заплашил да я изхвърли завинаги на улицата. На никого и през ум не му минало, че Микел Молинер е замислил всичко — на никого освен на Хорхе Алдая, който отишъл да го види две седмици по-късно. Вече не излъчвал страха и безпокойството, които го мъчели преди дни. Това бил друг Хорхе Алдая — възрастен и лишен от невинност. Каквато и да била тайната, която се криела зад гнева на дон Рикардо, Хорхе я бил узнал. Мотивът за посещението му бил съвършено ясен: знаел, че именно Микел е помогнал на Жулиан да избяга. Казал му, че с приятелството им е свършено, че не иска да го вижда повече и даже заплашил, че ще го убие, ако разкаже на някого онова, което Хорхе му бил разкрил преди две седмици.

Няколко седмици по-късно Микел получил писмо с фалшиво име, пратено от Париж според уговорката. В него Жулиан му пращал адреса си, казвал, че е добре и тъгува за него, и разпитвал за майка си и Пенелопе. Прилагал и едно писмо, адресирано до Пенелопе, което Микел трябвало да пусне от Барселона — първото от безброй писма, които тя никога нямало да прочете. Микел благоразумно изчакал да минат няколко месеца. Пишел на Жулиан веднъж седмично, като споменавал само онова, което му се струвало подходящо, сиреч почти нищо. Жулиан на свой ред му говорел за Париж, за трудностите, които произлезли от всичко това, за своята самота и отчаяние. Микел му изпращал пари, книги и приятелска подкрепа. Във всяко свое писмо Жулиан прилагал и друго, предназначено за Пенелопе. Микел й ги пращал от различни пощенски станции, макар и да знаел, че е безполезно. В писмата си Жулиан неспирно разпитвал за нея, но Микел не можел да му разкаже нищо. Знаел от Хасинта, че Пенелопе не е излизала от къщата на Авенида дел Тибидабо, откак баща й я заключил в стаята на третия етаж.