Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Когато се върнах в Барселона, изчаках да мине известно време, преди да посетя Микел Молинер. Трябваше да избия мисълта за Жулиан от главата си и си давах сметка, че ако Микел започне да ме разпитва за него, няма да зная какво да кажа. Когато се видяхме отново, не беше нужно да казвам каквото и да било. Микел само ме погледна в очите и кимна. Стори ми се отслабнал в сравнение с преди и болезнено блед; приписах това на прекомерната работа, с която се наказваше. Призна ми, че е притиснат от финансови затруднения. Бе похарчил почти цялото си наследство за своите филантропични каузи и сега адвокатите на братята му се опитваха да го изгонят от имението, като твърдяха, че според една клауза от завещанието на стария Молинер Микел можел да използва този имот само и ако го поддържа в добро състояние и може да докаже, че разполага с нужните средства за поддръжката му. В противен случай имението на „Пуертафериса“ щяло да премине под попечителството на другите му братя.

— Дори и преди смъртта си баща ми усещаше, че ще похарча парите му за всичко онова, което той така ненавиждаше в живота си — до последното сентимо.

Доходите му като преводач и завеждащ вестникарски рубрики далеч не можеха да му позволят да поддържа такова жилище.

— Да печелиш пари не е трудно само по себе си — оплакваше се той. — Трудното е да печелиш, като правиш нещо, на което си струва да посветиш живота си.

Подозирах, че тайно е започнал да пие. Понякога му трепереха ръцете. Всяка неделя му ходех на гости и го карах да поизлезе с мен и да се откъсне от своята работна маса и от енциклопедиите си. Знаех, че за него е мъчително да ме вижда. Държеше се така, сякаш не помнеше, че ми е направил предложение за женитба, което бях отхвърлила, но понякога го улавях да ме гледа със смесица от копнеж и покруса. Едничкото ми извинение, че го подлагах на такава жестокост, бе чисто егоистично: единствено Микел знаеше истината за Жулиан и Пенелопе Алдая.

През онези месеци, които прекарах далеч от Жулиан, Пенелопе Алдая се превърна в призрак, който открадна съня ми и обсеби мислите ми. Още си спомнях какво разочарование се изписа на лицето на Ирен Марсо, когато разбра, че не аз съм жената, която Жулиан очакваше. В коварното си отсъствие Пенелопе Алдая бе прекалено могъщ враг за мен. Понеже бе невидима, представях си я съвършена — като светлина, в чиято сянка аз, недостойна, вулгарна и осезаема, просто се губех. Никога не бях допускала, че е възможно да мразя толкова силно — и против волята си — някого, когото даже не познавах и не бях виждала и един-единствен път. Навярно съм мислела, че ако се срещнем лице в лице и се уверя, че е от плът и кръв, обаянието й ще изгуби силата си и Жулиан отново ще бъде свободен — а и аз с него. Искаше ми се да вярвам, че това е въпрос на време и търпение. Рано или късно Микел щеше да ми каже истината. И истината щеше да ме направи свободна.

Един ден, докато се разхождахме в двора на катедралата, Микел отново загатна за интереса си към мен. Погледнах го и видях един самотен човек, лишен от надежда. Знаех какво правя, когато го заведох у дома и се оставих да ме прелъсти. Знаех, че го мамя, и че той също знае това, но просто си няма нищо друго на тоя свят. Така станахме любовници — от отчаяние. Виждах в очите му онова, което бих желала да видя в очите на Жулиан. Чувствах, че като му се отдавам, си отмъщавам на Жулиан, на Пенелопе и на всичко онова, което ми бе отказано. Микел, който се бе поболял от желание и самота, знаеше, че нашата любов е един фарс, но въпреки това не можеше да ме остави да си ида. С всеки изминал ден пиеше все повече и често почти не бе в състояние да ме люби. Тогава се шегуваше горчиво, че все пак сме се превърнали в образцова съпружеска двойка, и то за рекордно време. Наранявахме се взаимно от злоба и малодушие. Една нощ, почти година след завръщането ми от Париж, го помолих да ми каже истината за Пенелопе. Микел беше пил и направо освирепя, никога не го бях виждала такъв. В яростта си ме обсипа с обиди, обвини ме, че изобщо не съм го обичала, че съм най-обикновена курва. Съдра дрехите ми и когато пожела да ме насили, аз легнах и му предложих тялото си без съпротива, плачейки мълчаливо. Тогава Микел просто рухна и ме замоли да му простя. Как ми се щеше да мога да обичам него, а не Жулиан, да мога да избера него. Ала не можех. Прегърнахме се в мрака и аз го помолих да ми прости за цялата болка, която му бях причинила. Тогава ми каза, че щом толкова силно искам това, ще ми разкаже истината за Пенелопе Алдая. Дори и тук сгреших.