Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— Жулиан?

Той ми се усмихна и кимна. Жулиан Каракс имаше най-обаятелната усмивка на света. Това бе единственото, което бе останало от него.

Жулиан живееше в една мансарда в квартал Сен-Жермен. Жилището се свеждаше до две стаи: всекидневна с миниатюрна кухня и балкон, от който се виждаха кулите на Нотр-Дам, стърчащи над джунгла от покриви и мъгла, и спалня без прозорци с едно-единствено легло. Банята се намираше в дъното на коридора на долния етаж и той я споделяше с останалите си съседи. Целият апартамент бе по-малък от кабинета на господин Кабестани. Жулиан го бе почистил най-старателно и бе подготвил всичко, за да ме посрещне семпло, но прилично. Престорих се на очарована от жилището, което все още миришеше на дезинфектант и восък за мебели, използвани от Жулиан по-скоро с усърдие, отколкото с умение. Чаршафите на леглото изглеждаха чисто нови и ми се стори, че са щампосани с дракони и замъци. Детски чаршафи. Жулиан се извини с думите, че ги е купил на извънредно ниска цена, но затова пък били първо качество. Чаршафите, които не били щампосани, стрували двойно повече, обясни той, а били по-скучни.

Във всекидневната имаше старо дървено бюро, обърнато така, че да гледа към кулите на катедралата. Върху него лежаха пишещата машина „Ъндърууд“, купена с аванс от Кабестани, и две купчинки листа — едните бели, другите — изписани и от двете страни. Жулиан делеше мансардата с огромен бял котарак, който наричаше Курц. Животното ме наблюдаваше подозрително, сгушено в нозете на своя стопанин, като ближеше лапите си. Преброих два стола, една закачалка и малко други вещи. Останалото бяха книги. Стените от пода до тавана бяха покрити с книги в две редици. Докато оглеждах мястото, Жулиан въздъхна.

— Има един хотел на две улици оттук — чист, с достъпна цена и добро име. Позволих си да направя резервация…

Зачудих се дали да не приема това предложение, но се боях да не го обидя.

— Тук ще се чувствам отлично, стига да не безпокоя теб или Курц.

Курц и Жулиан се спогледаха. Стопанинът поклати глава и котаракът имитира жеста му. Дотогава не бях забелязала колко много си приличаха. Жулиан настоя да ми отстъпи спалнята. Заяви, че почти не спял и щял да се настани във всекидневната на походно легло, взето назаем от неговия съсед господин Дарсийо — възрастен илюзионист, който гледал на ръка на млади дами в замяна на целувка. Тази първа нощ спах непробудно, изтощена от пътуването. Събудих се призори и открих, че Жулиан е излязъл. Курц спеше върху пишещата машина на стопанина си и хъркаше като мастиф. Отидох до бюрото и видях ръкописа на новия роман, който бях дошла да взема.

На първата страница, както и на всички Жулианови романи, се четеше написаното на ръка посвещение:

На П

Изкушавах се да започна да чета. Тъкмо се готвех да вдигна втората страница, когато забелязах, че Курц ме наблюдава с ъгълчето на окото си. Поклатих отрицателно глава, както бях видяла да прави Жулиан. Котаракът поклати глава на свой ред и аз върнах страниците на мястото им. Междувременно се появи Жулиан, който носеше току-що изпечен хляб, термос с кафе и прясно сирене. Закусихме на балкона. Моят домакин говореше неспирно, но избягваше погледа ми. В светлината на утрото ми се видя като остаряло дете. Беше се избръснал и облякъл онова, което по всяка вероятност бе единствената му прилична дреха — кремав памучен костюм, наглед износен, но елегантен. Слушах го да разправя за мистериите на Нотр-Дам, за една призрачна гемия, която уж порела Сена нощем и събирала душите на отчаяни влюбени, сложили край на живота си в ледените води. Изслушах хиляда и една омайни истории, които съчиняваше в момента, само и само да ми попречи да му задавам въпроси. Гледах го мълчаливо и кимах, търсейки у него мъжа, написал книгите, които знаех почти наизуст, търсейки момчето, което Микел Молинер ми бе описвал толкова пъти.

— Колко дни ще останеш в Париж? — попита той.

Предполагах, че работата, която трябваше да свърша с „Галимар“, щеше да отнеме два-три дена. Първата ми уговорена среща беше още същия следобед. Казах му, че мисля да си взема няколко дни отпуска, за да опозная града, преди да се върна в Барселона.

— Париж изисква повече от два дена — рече Жулиан. — Този град не се вслушва в разума.

— Не разполагам с повече време, Жулиан. Господин Кабестани е щедър работодател, но всичко си има граници.

— Кабестани е истински пират, но дори и той знае, че Париж не може да се види за два дена, нито за два месеца, нито за две години.